— Няма нищо страшно, ние не се каним да приближаваме прекалено съветската граница — забеляза полковникът. Той се наведе напред между двамата пилоти и погледна настрана. Двете витла работеха отлично. За полет над океана полковникът би предпочел четиримоторен самолет, но никой не му предложи да избира. Щурманът учудено вдигна вежди, а полковникът, извинявайки се, я потупа по рамото. Беше време да си тръгне.
— Колко още остава до района на наблюдението?
— Три часа и седемнадесет минути. И три часа и тридесет и девет минути до началото на баражирането.
— Мисля, че имам малко време да подремна — каза полковникът, излизайки от кабината. Той затвори вратата и се запъти покрай телескопа към главната каюта в задната част на самолета. Защо летците от екипажа са тъй дяволски млади, мислеше си той. Те сигурно си мислят, че имам нужда да поспя, а дори не забелязват, че страдам от безделие.
А в кабината летците се спогледаха. Нима старият пръч смята, че няма да се справим без него? Те се настаниха по-удобно в седалките си и докато автопилотът водеше „Кобра-Бел“, не откъсваха очи От хоризонта — нямаше ли да се покажат някъде мигащите светлинки на някакъв самолет.
Морозов беше в бял лабораторен халат с прикачен пропуск на гърдите и по нищо не се различаваше от останалите сътрудници на лабораторията. Той все още преминаваше изпитателния срок и неговото включване в групата, занимаваща се с регулирането на огледалата, изглеждаше по-скоро временно, но вече бе започнал да осъзнава колко важна е тази част от проекта. В Москва се бе занимавал с лазери и отлично се справяше в работата с експериментални образци, но никога не му идваше наум, че след като от лазера се откъсне мощен енергиен импулс, устройството едва е започнало да действа. Освен това учените, работещи на обекта „Ярка звезда“, вече бяха постигнали пробив в енергията на изходния сигнал.
— Повторен цикъл — произнесе старшият инженер по микрофона, прикрепен към гърдите му.
Сега проверяваха калибрирането на системата чрез проследяване на далечна звезда, коя точно — нямаше значение. За всяко ново изпитване на регулирането на огледалата наслуки се избираше нова звезда.
— Нашето устройство би могло да стане дяволски добър телескоп, нали? — забеляза главният инженер, като гледаше екрана на монитора.
— Безпокоеше ви стабилността на системата. Защо?
— Както сам разбирате, трябва ни изключително висока точност. Досега системата не е подлагана на цялостно изпитание. При следенето на звездите трудности не са възниквали, но… — Той вдигна рамене. — Нашата програма е прекалено млада — също като вас.
— Защо не използвате радар да избере спътник, който да следите.
— Добър въпрос! — Старшият инженер се усмихна. — Аз също си го задавах. Но ни е забранено. Това трябва да има нещо общо със споразуменията за ограничаване на въоръженията или някаква подобна глупост. Засега, както ни съобщиха, се налага да се задоволяваме с координатите на целта, постъпващи по наземна връзка. Не разрешават да издирваме самостоятелно цели. Тъпотия! — заключи той.
Морозов се облегна на стола си и се огледа. В другия край на залата групата за управление на лазерите усилено се занимаваше с нещо, неотстъпно следвана от военни в униформа, които шепнешком си разменяха впечатления. Младият инженер погледна часовника си — до началото на изпитанието оставаха шестдесет и три минути. Един след друг младите техници се изнизваха от залата и се насочваха към тоалетната. Самият той не изпитваше такава необходимост, също като началника си, който най-накрая обяви, че е доволен от готовността на системата, и я приведе в режим на очакване.
Над Индийския океан, на височина двадесет и две хиляди и триста мили на геостационарна орбита, без да се отклонява от предварително избрана точка с определени координати, висеше американски спътник от Програмата за отбранителна поддръжка. Намиращият се на него гигантски телескоп „Шмит“ с рефлекторна система за фокусиране, изобретена от френския астроном Кесегрен, беше постоянно насочен към Съветския съюз. Телескопът имаше за задача незабавно да предаде предупреждение за изстрелването на руски балистични ракети по посока на Съединените щати. Информацията се съобщаваше на земята чрез релейната станция в Алис Спрингс, Австралия, а после на различни комуникационни възли в САЩ. В дадения момент условията за наблюдение бяха отлични. Почти цялата видима полусфера на земята беше обгърната в мрак, а на студената зимна повърхност на земята лесно се засичаха дори малки източници на топлинно излъчване.