Щурмът трябваше да се проведе бързо и решително. Партизаните се разделиха на три роти — по сто муджахидини във всяка. И трите роти щяха да започнат едновременно атаката. Главатарят разбираше значението на тактическия резерв, но той разполагаше с прекалено малко хора, а фронтът се разтягаше на голямо разстояние. Налагаше се да рискува, ала той и неговите хора бяха рискували неведнъж от 1980 година насам. Ако отново трябваше да рискува, нима бе Чак толкова важно. Както винаги, главатарят щеше да се намира на най-опасното място, а Стрелеца — рамо до рамо с него. Те щяха да се устремят към летището откъм подветрената страна. Руснаците щяха да се опитат да вдигнат своите апарати във въздуха, било, за да ги спасят или пък за да си осигурят въздушна поддръжка. Стрелеца огледа е бинокъл четирите хеликоптера Ми-24. Всички имаха пълен боен комплект ракети, които висяха под късите, сякаш отсечени крила. Муджахидините имаха само един миномет — те възнамеряваха да обстрелват с него вертолетите на земята. По тази причина Стрелеца щеше да се намира зад веригата на нападащите, за да осигурява поддръжка. Той не разполагаше с време за капани с димни ракети, но едва ли през нощта можеше да разчита на успех с тях.
На стотина метра пред настъпващата верига главатарят се срещна на предварително определено място с майора от афганистанската армия. Те се прегърнаха и произнесоха хвалебствени слова към Аллаха. Блудният син се бе завърнал в лоното на исляма. Майорът докладва, че двама от неговите трима ротни командири са съгласни да действат в съответствие с плана, обаче командирът на трета рота бе останал верен на руснаците. Един предан на муджахидините сержант след няколко минути трябваше да убие този офицер и да открие своя сектор за отстъпление след завършване на операцията. Стоящите около тях партизани усещаха вледеняващите пориви на зимния вятър, докато чакаха.
Съветският капитан и афганистанският лейтенант бяха приятели, което и двамата ги учудваше, щом се замислеха за това. Истина е, че съветският офицер се стараеше да уважава местните обичаи, а неговият афганистански приятел вярваше, че марксизмът-ленинизмът ще прокара път в бъдещето. Какво по-хубаво от това да се сложи край на враждата между племената и кръвната мъст, които господстваха в тази нещастна страна, откакто историята помни. Младият афганистанец бе скоро забелязан като многообещаващ кандидат за идеологическа обработка и откаран със самолет в Съветския съюз, където му показаха колко хубави са нещата там — в сравнение с Афганистан, — особено в сферата на здравеопазването. Бащата на лейтенанта бе починал преди петнадесет години вследствие на инфекция при счупване на ръката си и тъй като той никак не се ползваше от благосклонността на племенния вожд, невръстният му син далеч не се радваше на идилична младост.
Двамата офицери сега гледаха картата и решаваха как ще се патрулира в местността през следващата седмица. Караулната служба бе необходима, за да се попречи на бандитите муджахидини да се приближат до авиобазата. Днес патрулираха войниците от втора рота.
Неочаквано един сержант влезе в командния бункер с телеграма в ръка. Когато видя двама офицери вместо един, по лицето му не пролича учудване. С лявата ръка той предаде плик на афганистанския лейтенант, а с дясната стискаше дръжката на камата, сгушена в широкия ръкав на куртката, шита по руски образец. Сержантът наблюдаваше само офицера, когото му бяха възложили да убие, и се стараеше да запази спокойствие, след като усети напрегнатия поглед на руския капитан. Най-накрая руснакът се обърна и погледна в амбразурата на бункера. Почти в същия миг афганистанският лейтенант хвърли радиограмата върху картата и продиктува отговора.
Внезапно руснакът извърна глава. Разтревожен, той почувства, че става нещо, без още да е осъзнал какво. И тутакси видя как ръката на сержанта със стремително движение се издигна нагоре към гърлото на приятеля му. Съветският капитан се втурна към автомата си, афганистанският офицер се дръпна назад, отклонявайки се от удара. Провървя му, защото ножът за миг задра в прекалено дългия ръкав на куртката. С ругатни сержантът освободи камата и се хвърли напред да нанесе решаващия удар в областта на корема. Лейтенантът изпищя от болка, ала успя да хване ръката на сержанта, преди острието да е проникнало дълбоко в тялото. Лицата им бяха толкова близко едно до друго, че всеки от тях чувстваше дъха на противника. Едното лице беше прекалено потресено, за да изрази уплаха, а другото прекалено разярено. В края на краищата животът на лейтенанта бе спасен от плата на излишно дългия ръкав. Междувременно руският капитан щракна предпазителя на автомата си и един ред от десет куршума нашари устата на убиеца. Сержантът падна, без да произнесе нито звук. Лейтенантът поднесе към лицето си окървавената ръка. Капитанът подаде сигнал за тревога.