— Скорост за излитане! — изкрещя вторият пилот, мъчейки се да надвика грохота на боя и рева на моторите. Очите му не се откъсваха от приборите, докато първият пилот концентрираше цялото си внимание да задържи самолета по права линия. — Издигане!
Първият пилот здраво хвана лоста. Носът на самолета се надигна нагоре и Ан-26 за последен път подскочи по замръзналата писта и се изтръгна от нея. Вторият пилот мигновено прибра колесниците, за да намали съпротивлението на въздуха и позволи на самолета бързо да набере скорост. Пилотът наклони самолета надясно, като направи плавен завой и излезе от участъка, в който долу имаше най-голямо струпване на огън от стрелкови оръжия. След като набра височина, той полетя на север, по посока на Кабул. Седящият зад пилотите щурман не гледаше картите. Той имаше за задача да пуска през пет минути осветителни ракети, снабдени с парашути. Това се правеше не за осветяване на полесражението, макар че именно този резултат се получаваше. Предназначението им бе да измамят зенитните ракети, които имаха прибори за инфрачервено насочване. Инструкцията изискваше да се пускат ракети на всеки пет секунди.
Стрелеца внимателно следеше как пускат ракетите. Той долавяше изменение в звученето на устройството за насочване всеки път, когато поредният парашут излиташе от люка на самолета и осветителният товар избухваше, заливайки всичко наоколо с ослепително сияние. Афганистанецът трябваше да хване на автоматично проследяване левия двигател на самолета и точно да разчете момента на изстрелването на ракетата, ако желаеше да порази целта. Той вече бе преценил наум точката на най-голямо приближаване в траекторията на Ан-26 — около деветстотин метра — и миг преди да я достигне, самолетът изхвърли поредното осветително тяло. След една секунда търсачът на зенитната ракета се върна към нормалния тон на прехващане на целта и Стрелеца натисна спусъка.
Както винаги, когато пусковото устройство подскочи в ръцете му, Стрелеца изпита чувство на несравнимо наслаждение, близко до сексуалното. Струваше му се, че тътенът на боя е стихнал, и цялото му внимание се насочи към стремително отдалечаващата се точка от жълт пламък.
Щурманът тъкмо бе пуснал поредната осветителна ракета, когато стингърът удари в левия двигател. Първата му реакция бе чувство на негодувание: в инструкцията са сбъркали! На бордовия механик не му минаха през ума подобни мисли. Без да разсъждава, той натисна бутона за аварийно изключване на лявата турбина. С това се преустанови постъпването на гориво в двигателя, прекъсна електрическото захранване, задейства се системата за гасене на пожар; витлото бе приведено в режим на свободно въртене. Пилотът притисна силно руля, стараейки се да компенсира занасянето наляво, предизвикано от загубата на тяга от единия мотор, и тутакси спусна носа надолу. Това бе опасна маневра, но трябваше да се прави избор между скоростта и набирането на височина и пилотът реши, че сега скоростта е по-важна. Бордовият механик докладва, че резервоарът за гориво в лявото крило е пробит, но до Кабул оставаха само сто километра. И изведнъж той чу тревожен глас:
— Левият мотор гори!
— Включи системата за гасене!
— Системата е включена. Двигателят е напълно изолиран.
Пилотът с усилие устоя на изкушението да погледне настрана. Самолетът се намираше едва на сто метра височина и сега беше опасно да се отвлича от главното: пилотирането. С периферното си зрение той долови избухване на жълтооранжев пламък, ала сподави безпокойството си. Погледна хоризонта, после спидометъра и алтиметъра и отново хоризонта.
— Губим височина — чу той гласа на втория пилот.
— Да се отпуснат задкрилките с десет градуса — разпореди летецът. Той реши, че скоростта на самолета е достатъчно голяма, та да си позволи този риск. Вторият пилот отпусна ръка, придвижвайки задкрилките, и с това си действие обрече на гибел самолета и целия екипаж.
Експлозията на ракетата бе повредила хидравличните линии, управляващи левите задкрилки. От увеличеното налягане, необходимо за преместване на задкрилките, двата маркуча се разкъсаха и задкрилките на лявото крило самопроизволно се свиха. Загубата на подемна сила от лявата страна едва не преобърна самолета, но пилотът успя да го овладее и уравновеси. Прекалено много неприятности ги сполетяха наведнъж. Летателният апарат сякаш започна да потъва и пилотът изкрещя, изисквайки от бордовия механик увеличение на мощността на десния двигател, макар да знаеше, че неговите обороти минават далеч зад червената черта. Той все още се надяваше, че постепенното снижаване може да спаси самолета, ала вече беше почти невъзможно даже да го задържи във въздуха и летецът разбра, че прекалено бързо губят височина в разредения въздух. Трябваше да извърши приземяване. В последния миг пилотът включи прожекторите за приземяване, за да намери равна повърхност, но видя пред себе си само каменисти маси, струпани в безпорядък. С огромно усилие той насочи своята падаща „птица“ между двете най-големи скали и една секунда преди мига, когато самолетът се удари в земята, от летеца се изтръгна вик — ала това бе не отчаяние, а ярост.