Ситуацията обаче отново се измени. Американците създадоха ново техническо чудо. Скоро на подводните ракетоносци щяха да бъдат базирани ядрените ракети „Трайдънт Д-5“, способни да унищожават пусковите устройства на балистичните ракети в Съветския съюз. Възникна заплаха за съветската стратегия, напомняща огледалния образ на собствения им потенциал, макар че цялата американска система се основаваше на изключително важни спътници от Глобалната верига за определяне на координатите, без които американските подводници няма да успеят точно да определят своята позиция и следователно няма да могат да нанесат точен удар по стартовите площадки на балистичните ракети. Обърканата логика на ядреното равновесие отново се обръщаше в противоположна посока — така ставаше поне веднъж в живота на всяко поколение.
Още в самото начало бе признато, че ракетите са нападателно оръжие, способно същевременно да изпълнява и отбранителни функции; че способността да унищожиш противника представлява от само себе си класически метод както за предотвратяване на войната, така и за постигане на своите цели по мирен път. Фактът, че една такава мощ, с каквато разполагаха и двете страни, бе преобразила исторически доказаната формула за едностранна заплаха в двустранно възпиране, направи обаче подобно решение на проблемите не особено приятно.
Ядреното възпиране — това е предотвратяване на война под заплахата на взаимна катастрофа. Всъщност двете страни си казваха една на друга: ако вие избиете нашето беззащитно гражданско население, ние ще избием вашето. Отбраната бе престанала да служи за защита на собственото общество; тя се превръщаше в заплаха за безсмислено насилие над обществото на противника.
Михаил Семьонович се намръщи. Нито едно племе диваци някога не е формулирало такава мисъл, защото и най-дивите варвари са били прекалено цивилизовани за това. То се случи с най-цивилизовани нации в света, на които им хрумна или може би се натъкнаха на подобна идея. Макар че по мнението на много хора системата на възпирането оправдаваше своето съществуване, тя означаваше, че както Съветският съюз, така и Западът живееха под постоянната заплаха на оръжието, насочено право в гърдите им, при това — имащо няколко спусъка. Никой не считаше подобна ситуация за удовлетворителна, но руснаците намериха, както им се струваше, нелош изход от трудното положение, а именно: създадоха стратегически арсенал, който можеше в значителна степен да отслаби противника, ако това се наложи в резултат на възникване на световен конфликт. Разполагащи с възможност да унищожат значителна част от американския ядрен потенциал, руснаците се оказаха в по-изгодно положение: те можеха да диктуват условията на ядрената война и по класически образец те направиха първата крачка към победата. От съветска гледна точка отказът на Запада от това, че е възможна изобщо победа в ядрената война, стана първата стъпка към неговото поражение. Теоретиците от двете страни винаги са признавали незадоволителното естество на всички ядрени въпроси и затова, без да вдигат излишен шум, все пак се стараеха да го решат с други средства.
Още през петдесетте години и Америка, и Съветският съюз пристъпиха към изследвания в областта на противоракетната отбрана. Руснаците се занимаваха с тези неща в района на Сари Шаган, в западната част на Сибир. Една реално действаща съветска система за защита от ракетни удари бе почти разгърната в края на шестдесетте години, но появата на многоцелевите самонасочващи се бойни глави сведе до нула всички усилия през последните петнадесет години — при това за двете страни. Борбата между нападателното и отбранителното оръжие винаги клонеше в полза на първото.