Ала всичко това остана в миналото. Появата на лазерното оръжие и другите високоенергийни системи, управлявани от бързо действащи компютри, се превърна в качествен скок в една съвършено нова стратегическа ситуация. Ефективната система за защита от американското ядрено оръжие, се казваше в доклада на Бондаренко, вече ставаше действителност. А какво ли можеше да означава това?
То означаваше, че атомното уравнение щеше да се върне към класическото равновесие между нападателното и отбранителното оръжие, че двата елемента можеха да станат част на единна стратегия. Кадровите военни намираха това за по-задоволителна система, защото, ако говорим абстрактно, в края на краищата на кого му се иска да влезе в историята като най-големия убиец? Обаче сега започнаха да възникват усложнения. Изгодна ситуация и неблагоприятна ситуация. Маневри и контраманеври. Една американска система за защита от стратегическо нападение можеше да сведе до нула цялата ядрена мощ на Съветския съюз. Ако американците успееха да разгърнат стратегическа отбрана, при която съветските ракети СС-18 няма да бъдат в състояние да поразят силозите с инсталираните там ракети за наземно базиране, руснаците щяха да се лишат от възможността за превантивен удар, на който те разчитаха, за да намалят до минимум загубите, понесени от родината. А това означаваше, че милиардите, изразходвани за ракетна програма, са били хвърлени на вятъра.
Но това не е всичко. Също както щитът на римския легионер е бил смятан от варварските племена за оръжие, позволяващо на римлянина безнаказано да нанася удари с меча си, тъй стратегическата отбранителна система можеше да се разглежда като непреодолима стена за балистичните ракети — скрит зад нея, врагът щеше да е в състояние да нанесе първия съкрушителен удар, без да се страхува от ответния удар на възмездието.
Такова гледище, разбира се, е опростенческо. Не съществува напълно надеждна отбранителна система; и дори ако такава система се окажеше действена, Михаил Семьонович не се съмняваше, че политическите лидери щяха да намерят начин да я използват с най-малка ефективност. В този смисъл винаги си зависим от политиците. Една действена стратегическа отбранителна система само щеше всъщност да добави нов елемент на несигурност в ядреното уравнение. Малко вероятно е някоя от страните да успее да унищожи всички отправени към нея ракети, а гибелта на такъв „неголям брой“ хора като двадесет милиона звучеше прекалено ужасно дори за съветското ръководство. От друга страна, дори една несъвършена стратегическа отбранителна система може да унищожи достатъчно бойни глави, та да направи малко примамлива идеята за използване на ядрено оръжие само против военните бази.
Ако руснаците първи се сдобиеха с такава система, по-слабият арсенал на Америка, способен да нанесе удар по военните бази, ще бъде отразен с по-голяма лекота, отколкото съветското оръжие с аналогично предназначение и стратегическата ситуация, заради която руснаците са се трудили в продължение на тридесет години, ще остане неизменна. Съветското правителство ще има всичко най-хубаво, към което би могло да се стреми: много по-голям брой балистични ракети с точно насочване, способни да унищожат американските ракети, и щит, за да отслаби силата на ответния удар по съветските резервни ракетни бази. Същевременно американските ракети с морско базиране ще бъдат неутрализирани в резултат на унищожаване на спътниците от Глобалната мрежа за определяне на координатите. Без тях американските подводни ракетоносци ще запазят способността да унищожават градове, но ще се лишат от точността, необходима за нанасяне на удар по руски пускови устройства в силозите.
Полковник Филитов си представи стандартната от съветска гледна точка ситуация. Някъде си в света възниква кризисно противопоставяне (за най-вероятен район се считаше Близкият изток, защото никой не можеше да предскаже какво може да се случи там) и когато Москва започне да взема мерки за стабилизиране на обстановката, Западът се намесва — както винаги глупаво и неумело, — започвайки да повдига в пресата въпроса за възможна ядрена конфронтация. Разузнавателните служби мълниеносно уведомяват Москва, че заплахата от ядрена война е реална. Балистичните ракети СС-18, влизащи в състава на Стратегическите ракетни сили, със секретна заповед се привеждат в състояние на бойна готовност заедно с новите наземни системи на лазерното оръжие. Докато празноглавите дипломати от Министерството на външните работи — военните не обичат твърде много своите колеги от дипломатическия корпус — се опитват да изгладят отношенията, Западът започва да заплашва и да предислоцира войски, а може би извършва и нападение над съветска флотска единица, за да покаже своята решимост. Няма съмнение, че ще стигне и до мобилизация на армиите на страните от НАТО, което създава опасност за нахлуване в Източна Европа. Целият свят настръхва, обзет от паника. И когато крясъците на реториката стигнат до своята кулминация, ракетните сили получават заповед за изстрелване и триста балистични ракети СС-18 се издигат от стартовите площадки, при това към всеки силоз на американските „Минитмън“ ще бъдат насочени по три бойни глави. След това ще се пуснат по-маломощни ракети, отправени срещу авиобазите и местата за базиране на подводниците, за да се намалят в границите на възможното допълнителните загуби — руснаците няма да пожелаят да влошат положението повече, отколкото е необходимо. В същото време съветските лазери ще изкарат от строя максимален брой американски разузнавателни и навигационни спътници, без да засягат комуникационните сателити — един хазартен номер, предназначен да покаже „добри“ намерения. Американците няма да са в състояние да нанесат ответния удар, преди руските бойни глави да са попаднали на избраните цели. Това не можеше да не тревожи Михаил Семьонович. Информацията, постъпила от КГБ и ГРУ, показваше, че в американската командна система има сериозни недостатъци; а следваше да се вземат под внимание и психологическите фактори. Не е изключено американците да държат в резерв балистични ракети, базирани на подводници, и да изстрелят оцелелите „Минитмън“, като ги насочат към съветските ракетни силози, но по разчетите след първия съветски удар няма да оцелеят повече от двеста или триста американски бойни глави с наземно базиране, и освен това много от тях ще се насочат към празни пускови силози, а противоракетната отбрана ще се справи с по-голяма част от американските ракети, които стигнат до територията на Съветския съюз.