— Оставил е семейство — по-точно вдовица. Синът му е починал преди един месец, доколкото ми е известно. От някакъв вид рак — тихо забеляза майорът от КГБ.
— Надявам се, че за жена му ще се погрижат както подобава.
— Да, при нас съществува отдел, който се занимава с такива неща. А дали не са го отмъкнали със себе си?
— Трудно ми е да кажа. Сигурни сме само, че са били тук. Афганистанците винаги ограбват свалените самолети, стремейки се да намерят оръжие. А пък документите? — Капитанът вдигна рамене. — Ами ние воюваме с неграмотни диваци, другарю майор. Съмнявам се, че могат да проявяват интерес към каквито и да било документи. Могли са да познаят по униформата, че е офицер от КГБ и да са го изнесли, за да го обезобразят. Даже си нямате представа какво правят с пленниците.
— Варвари! — каза майорът от КГБ с негодувание. — Да свалят един невъоръжен пътнически самолет! — Той погледна встрани. „Лоялните“ афганистански войници — ето едно прекалено оптимистично определение за тях, помисли той — прибираха телата и останките в гумени чували, които щяха да бъдат отправени с хеликоптер към Газни и оттам — в Москва за разпознаване. — А ако са отмъкнали със себе си тялото на моя офицер?
— В такъв случай никога няма да го намерим. Има вероятност, разбира се, но съвсем малка. Само да видим някъде кръжащи лешояди — веднага ще изпратим към това място вертолет, но… — Капитанът поклати глава. — Най-вероятно, другарю майор, е да сте прибрали тялото и ще бъде нужно малко време, за да се потвърди това.
— Нещастен човек. Той дори не е оперативен работник — работел в щаба. А и районът не бил негов. Просто офицерът, който отговарял за тази територия, влязъл в болница с възпален пикочен мехур и ето че той се нагърбил с допълнителни отговорности.
— А къде е неговата месторабота?
— В Таджикистан. Мисля, че се е натоварил с допълнителна работа, за да се откъсне от личните проблеми.
— Как се чувстваш, руснако? — попита Стрелеца пленника.
Муджахидините не можеха да осигурят на ранения никаква медицинска помощ. Най-близката група от медицински работници — френски лекари и милосърдни сестри — се намираха в една пещера, недалече от Хазан-Хел. Сега натам тръгваха ранените афганистанци, които бяха в състояние да се придвижат. Що се отнася до тежко ранените… на тях с нищо не можеха да помогнат. Партизаните разполагаха с достатъчен запас от болкоуспокояващи лекарства, включително и морфин швейцарско производство, с който инжектираха умиращите, за да облекчат страданията им. В някои случаи морфинът облекчаваше тяхното преминаване към оня свят. Обаче тези, за които имаше надежда да оздравеят, ги полагаха на носилки и ги носеха на юг, към пакистанската граница. Ранените, които успяваха да издържат един преход от деветдесет километра, получаваха истинска медицинска помощ в нещо, приличащо на болница, близо до изоставения сега аеродрум в Мирам-Шах. Стрелеца водеше натам своята група. Той съумя да убеди партизаните, че заловеният руснак е по-полезен жив, отколкото мъртъв, и че американците добре ще ги възнаградят за офицера от руската тайна полиция и за неговите документи. Единствен главатарят на племето можеше успешно да се пребори с такива доводи, ала той бе загинал по време на боя.
Кой би могъл да каже, гледайки в ледените му очи и слушайки неговите хладни слова, че за първи път от три години в сърцето му ще се намери място за жалост. Даже самият той се удивляваше. Защо в главата му бяха дошли такива мисли? Не беше ли такава волята на Аллаха? Иначе не може да бъде, реши той. Та кой друг можеше да ми попречи да убия руснака?
— Боли — чу се най-накрая шепотът на ранения, обаче милосърдието на Стрелеца не се разпростря тъй надалеко. Муджахидините носеха морфин само за своите ранени. Убедил се, че никой не го наблюдава, Стрелеца подаде на руснака снимката на неговите близки. За миг очите му добиха по-мек израз. Капитанът погледна афганистанеца с удивление, което надви даже болката. Със здравата ръка той пое снимката и я притисна до гърдите. По лицето му се изписа благодарност, примесена с изумление. Какво по-лошо вече можеше да се случи с него, премина мисълта му през облака на отново нахлуващата болка, освен да се присъедини към детето си, където и да се намираше то. Афганистанците вече не можеха да му причинят по-големи страдания от тези, които бе преживял и духом, и телом. Капитанът достигна до този миг, когато болката се превръща в наркотик, а агонията става позната, дори приятна. Той бе слушал, че такива неща са възможни, ала не вярваше…