Той все още не можеше да мисли достатъчно ясно. Намирайки се в трескаво състояние, с помрачено съзнание, капитанът не можеше да разбере защо остана жив. В Москва бе чул достатъчно истории за това как афганистанците се отнасят към военнопленниците… Не ти ли стигаха своите задължения, че тръгна да изпълняваш чужди по собствено желание. Сега той мислеше за предстоящата си участ и за нещастията, които сам си навлече.
Не бива да умираш, Валерий, ти трябва да живееш. Имаш жена, тя вече е достатъчно изстрадала, помисли си той. Дори сега мъката й е голяма… Мисълта му изчезна сякаш по собствена воля. Капитанът пъхна снимката в джоба на куртката си и се предаде на сгъстяващия се мрак, губейки съзнание, докато тялото му се бореше за живот. Той дойде на себе си едва когато го превързаха към една дъска и го положиха на някаква количка. Стрелеца поведе групата по-нататък.
Михаил Семьонович се събуди от звуците на битка, които отекваха в главата му. На улицата беше все още тъмно — до разсъмването оставаше немалко време — и първото нещо, което хрумна на стария полковник, бе да отиде в тоалетната, да си наплиска лицето със студена вода и да глътне три аспирина: Тъй и направи. Тялото му се разтрепери от пристъпите на гаденето — ала изкара само някаква жълтеникава течност. После Михаил Семьонович се изправи пред огледалото, за да разбере как се бе отразило предателството върху физиономията на един Герой на Съветския съюз. Той, разбира се, не можеше — не искаше — да спре, но… погледни, Миша, на какво си заприличал. Някогашните светлосини очи бяха станали червени и безжизнени, руменото лице — мъртвешкисиво, надиплената кожа висеше надолу, а посивялата четина по бузите скриваше чертите на едно лице, което някога считаха за красиво. Той протегна дясната си ръка — втвърдената тъкан около белезите приличаше на пластмаса. Е, нищо не може да се направи, помисли си той. Михаил Семьонович си изплакна устата и тръгна към кухнята, за да си приготви кафе.
Поне разполагаше с хубаво кафе, купено в един магазин, до който имаше достъп само номенклатурата, и го приготвяше в кафеварка. Старецът се замисли дали не е по-добре първо да закуси нещо, после реши да се ограничи с кафе. Винаги можеше да хапне хляб в кабинета си. След три минути кафето беше готово. Той изпи една чашка, без да обръща внимание на това, че горещата течност му пареше по устата и гърлото; после вдигна слушалката на телефона и извика кола и макар че не каза дали се кани да ходи на баня, сержантът, стоящ от другата страна на линията в автобазата на Министерството на отбраната, се досети.
След двадесет минути Михаил Семьонович се появи на улицата. Очите му засълзиха и той болезнено премигваше от студения северозападен вятър, който със силни тласъци се опитваше да го върне обратно във входа. Шофьорът сержант за малко не изтича до полковника, за да го подкрепи, но Филитов се приведе лекичко, за да се бори успешно с невидимата ръка на природата, която го задържаше, и се вмъкна в колата си така, сякаш преди боя се вмъква в своя стар Т-34.
— За банята ли, другарю полковник? — попита шофьорът, след като зае мястото си отпред.
— Ти продаде ли водката, която ти дадох?
— Разбира се, другарю полковник — отговори младият сержант.
— Браво. Това къде е по-здравословно, отколкото да пиеш. Карай към банята и по-бързо — с престорена строгост каза полковникът. — Може би все пак ще остана жив.
— Ако немците не са сполучили да ви убият, другарю полковник, съмнявам се, че няколко капки хубава руска водка могат да ви навредят — весело каза шофьорът.
Михаил Семьонович се засмя и даже острата болка в главата възприемаше вече с чувство за хумор. Сержантът и по външност приличаше на ефрейтор Романов.
— Искали ли сте да станете офицер?
— Не, благодаря, другарю полковник, надявам се да завърша университета. Баща ми е химик и ми се ще да вървя по неговия път.