— Баща ви има късмет, сержант. Е, да тръгваме. След десет минути автомобилът се спря пред Сандуновските бани. Сержантът отвори вратата на полковника, после откара колата на едно място, където паркирането бе забранено, но оттам се виждаше изходът. Той запуши цигара и отвори една книга. Такава служба му харесваше, беше много по-добре, отколкото да гази до колене в калта в състава на мотострелкова рота. Той погледна часовника си. Старецът щеше да излезе от банята след около един час. Нещастен човек, помисли си шофьорът, толкова е самотен. Защо е сполетяла такава участ един герой от войната?
Вътре в банята процедурата бе толкова твърдо установена, че старият полковник можеше да възпроизведе всичко и насън. Като се съблече, той грабна една кърпа, джапанки и брезова метличка и се отправи към парното отделение. Днес той се появи по-рано, отколкото обикновено и редовните посетители още ги нямаше. Толкова по-добре, помисли си той. Наплиска с вода нагорещените тухли, седна на пейката и се зае търпеливо да чака парата да прогони махмурлука от цепещата го глава. В разни ъгли на парното отделение се намираха още трима клиенти. Той различи двама, но те не бяха негови познати, а за разговори никой нямаше настроение. Това устройваше Михаил Семьонович. Той изпитваше болка само от мърдане на устните, камо ли да говори, а аспиринът някак си закъсняваше да прояви своето действие.
Изминаха още петнадесет минути и пот на ручеи започна да се стича по бялото тяло на Филитов. После вратата се отвори, той вдигна глава и видя теляка; чу обичайната покана за водка — никой не изрази желание, — а също съобщение относно възможността да се ползва басейна. От устата на един служител в банята тези слова звучаха съвсем обикновено, но тяхното скрито значение беше по-друго: „Всичко е наред. Готов съм за приемането на материала.“ Вместо отговор с подчертано провлечено движение, привично за възрастните хора, Филитов си изтри потта от веждите. Това означаваше: „Сега.“ Телякът излезе. Михаил Семьонович започна бавно да брои до триста. Когато стигна до двеста петдесет и седем, един от „съратниците“ алкохолици стана и се запъти навън. Полковникът забеляза това, но не прояви никакво безпокойство. Той имаше прекалено голяма практика. Като преброи до триста, стана, с усилие раздвижи коленните си стави и тихомълком излезе от парното отделение.
В съблекалнята въздухът беше много по-студен, но Михаил Семьонович тутакси видя, че вторият мъж още не си е отишъл. Той стоеше и разговаряше за нещо с теляка. Филитов търпеливо зачака кога най-сетне телякът ще му обърне внимание. Най-накрая младежът го забеляза и тръгна към него. Полковникът направи няколко крачки напред, спъна се в една избита плочка и за малко не падна. Инстинктивно той протегна здравата си ръка. Телякът го хвана или поне се опита да го хване. Брезовата метличка падна на пода.
Младежът моментално вдигна клонките и помогна на Михаил Семьонович да стане. След няколко секунди той го снабди с нова хавлия за душа и го отпрати към скамейката.
— Натъртихте ли се, другарю? — чу се глас от другия край.
— Не. Благодаря. Стари колене, пък и този разбит под. Няма кой да се сети да го ремонтира.
— А би трябвало. Да тръгваме, аз ще ви придружа до душа — предложи мъжът. Около четиридесетгодишен, той с нищо не се отличаваше от другите посетители с изключение на зачервените очи. Още един пияница, веднага го определи Филитов. — Значи сте участвали във войната?
— Да, бях в бронетанковите войски. Последният снаряд от един немски танк ме улучи, но аз също му дадох да разбере — там, на Курската дъга.
— Баща ми също е воювал там. Служил е в Седма гвардейска армия под командването на Конев.
— Аз бях на другия фланг — Втора танкова армия, при Константин Рокосовски. Това беше последният ми бой.
— Сега разбрах защо, другарю…
— Филитов, Михаил Семьонович, полковник от бронетанковите войски.
— Аз се казвам Клементий Владимирович Ватутин. Но не съм герой от войната. Много се радвам, че се запознахме, другарю полковник.
— Приятно ми е, когато проявяват уважение към един стар войник.
Бащата на Ватутин действително бе участвал в Курската битка, но в качеството на началник на политотдела. Той бе излязъл в оставка като подполковник от НКВД и синът, тръгнал по стъпките на баща си, служеше в същата институция, но сега преименувана в КГБ.
След двадесет минути полковникът пътуваше към службата, докато телякът се измъкна през задната врата и скоро се озова в ателието за химическо чистене. Наложи се да извикат приемника от машинния цех, където той смазваше една помпа. За да се осигури елементарна безопасност, мъжът, който взе от ръцете на теляка касетата, не биваше да знае нито името му, нито мястото, където работи. Той пъхна касетката в джоба си, подаде три половинлитрови бутилки водка на теляка и се върна към своите задължения. В такива дни сърцето му винаги ускоряваше своя ритъм. Приемникът изпитваше задоволство от факта, че неговото прикритие, скриващо истинската му служба като агент на американското разузнаване, му носеше немалко пари. Тайната търговия със спиртни напитки му осигуряваше добър доход в „сертификатни рубли“, с които можеше да купи западни стоки и отлични продукти във валутните магазини. От друга страна, колко приятни емоции има при изпълнението на всяка задача, помисли си той. Приемчикът се приближи към мивката и започна да си чисти ръцете от маслото. Ето вече от шест месеца той осигуряваше връзка по тази линия, макар да не знаеше, че тази дейност приближава към своя край. Него пак щяха да го използват за предаване на информация — но тя вече нямаше да постъпва от КАРДИНАЛА. Скоро и телякът щеше да си потърси друга работа и тъй цялата тази верига, състояща се от безлични агенти, предстоеше да изчезне, за да остане неуловима дори за непреклонните разузнавачи от Второ главно управление на КГБ. Такива бяха плановете.