Светлана нито веднъж не бе зърнала лицето на мъжа, с когото се срещаше, но знаеше, че той я е виждал. Какъвто и да бе той, стройната фигура на Светлана му харесваше. Тя се досещаше за това по неговия знак за разпознаване. В навалицата на претъпкания вагон изпод вестник „Известия“ се появяваше мъжка ръка и гладеше лявото й бедро, а този път тя за миг се спря и лекичко го стисна… Това бе нещо ново и Светлана с усилие на волята издържа на изкушението да погледне мъжа. А дали е добър любовник, помисли си тя. Тя нямаше нищо против да има още един. Бившият й мъж бе един такъв… не. По-добре беше да не поглежда, така е по-романтично, някак си по в руски стил — да мислиш за мъжа, чието лице никога не си виждала, ала който те намира за красива и желана. Светлана притискаше касетата между палеца и показалеца, очаквайки момента, когато след две минути влакът щеше да спре на станцията „Пушкинска“. Очите й бяха притворени, а на устните й заигра едва забележима усмивка. Тя си представяше и мечтаеше за външността и мъжките достойнства на агента за връзка, чиято ръка бе погалила бедрото й. Подобна сцена щеше да хвърли в ужас нейния оперативен ръководител от британското разузнаване, но самата Светлана не даваше никакви външни признаци на вълнение.
Влакът започна да забавя движението. Пътниците станаха и заедно с правостоящите се стълпиха на изхода. Светлана извади ръката си от джоба. Касетката беше хлъзгава — дали от влага, или от някакво мазно вещество, използвано в химическото чистене, тя не знаеше. Мъжката ръка напусна бедрото й, като за последен път нежно се плъзна по него, и се надигна, за да поеме в лапата си мъничкото метално цилиндърче.
Една възрастна жена, стояща зад нея, неочаквано се препъна и блъсна агента за връзка, чиято ръка издърпваше касетката от пръстите на Светлана. За миг тя не осъзна какво се случи, ала изведнъж влакът спря и мъжът падна на колене, опитвайки се да сграбчи касетката. Светлана погледна надолу по-скоро с изумление, отколкото с ужас — мъжът се оказа плешив, а перчемът коса зад ушите му беше сив. В следващата секунда той се докопа до касетата и скочи на крака. Стар е, помисли си тя, но такъв пъргав, и изведнъж тя обърна внимание на неговия класически профил и очертанията на здравата челюст — да, той явно е много добър любовник и навярно търпелив, което е още по-добре. Агентът за връзка изскочи от вагона и Светлана го махна от ума си, сещайки се нещо друго. Тя не бе забелязала, че някакъв мъж, седящ от лявата страна на вагона, успя да стане и разбутвайки качващите се пътници, да скочи на перона само миг преди вратите отново да се затворят.
Мъжът се казваше Борис и се прибираше вкъщи, за да си отспи след нощното дежурство в сградата на КГБ. Обикновено Борис четеше по пътя за дома вестник „Съветски спорт“, но днес бе забравил да си купи на будката и сега случайно забеляза на мръсния черен под във вагона на метрото един предмет, който можеше да бъде само касетка, при това прекалено малка, за да е от обикновен фотоапарат. Той не забеляза момента на предаването, нито видя кой я изтърва. Борис направи извод, че касетката е изпусната от петдесетгодишния мъж и му направи впечатление ловкостта, с която той съумя да я прибере от пода. Успял да изскочи от вагона, той осъзна още по-ясно, че навярно е станал свидетел на предаване на материал, ала бе прекалено изненадан, за да реагира по подходящия начин, прекалено изненадан и прекалено уморен след дългото нощно дежурство.