По-рано Борис бе работил като оперативен ръководител в Испания, но там изкара сърдечен инфаркт и се наложи да го върнат у дома, като го направиха дежурен офицер в отдела. По звание беше майор. Борис считаше, че заради извършената в миналото работа заслужаваше да бъде полковник, ала в момента не го занимаваха такива мисли. Той обхвана с поглед перона с надежда да открие сивокосия мъж в кафяв балтон. Ето го! Борис бързо припна подир него, усещайки леко прищракване в лявата страна на гърдите. Обаче той не му обърна внимание. Преди няколко години бе отказал цигарите и лекарят от медицинската служба бе констатирал, че състоянието му върви към подобрение. Сега той се намираше на пет метра от мъжа и реши да не се приближава повече. Най-важното в момента бе да прояви търпение. Борис последва сивокосия мъж по прехода за станцията „Горковска“ и по перона. Сега нещата се заплетоха. Забързани за работата си хора минаваха на тълпи по перона и той загуби визуален контакт с преследвания. Не беше висок и по тази причина се затрудняваше да наблюдава мъжа в навалицата. Може би трябваше да рискува и да се приближи още повече? Но това означаваше, че ще се наложи да си пробива път с лакти през тълпата… и да привлече внимание към себе си. А това бе опасно.
Борис бе получил, разбира се, съответната подготовка, ала от онова време бяха изминали повече от двадесет години и сега трескаво се мъчеше да си спомни какво предписваха правилата в подобна ситуация. Той имаше понятие от външно наблюдение, знаеше как да разпознае и да се откъсне от проследяване, но Борис бе все пак служител от Първо главно управление, а проследяването се отнасяше към професията на хрътките от Второ главно управление и не влизаше в кръга на неговите задължения. Как да постъпя, трескаво мислеше той. Нима ще изпусна такава приказна възможност. Служителите от разузнаването напълно естествено не обичаха своите колеги от контраразузнаването, а да се намеси в техните работи… Какво ли ще стане, помисли си той, ако наблизо има човек от Второ? Ами ако всичко това е само учебно занятие? Може би щеше да стане прицел на подигравки от страна на човека от Второ, вървящ по следите на свой колега, който играе ролята на куриер. Какво да правя? Няма ли да си навлека неприятности в края на краищата. Борис се огледа наоколо, надявайки се, че ще види контраразузнавача, преследващ агента-връзка. Разбира се, беше много трудно да го отличи в тълпата, ала можеше да разпознае сигнала „махай се, пречиш“. Той смътно си припомни един такъв сигнал. Не, нямаше никакъв знак. Времето минаваше и трябваше да вземе решение. Въпреки студа, който цареше на станцията, Борис чувстваше как струйки пот се стичат по тялото му. Болката в гърдите се засили, за да прибави още един фактор в дилемата. На всички станции в московското метро се намират тайни телефони, всеки офицер от КГБ знаеше как да ги използва, но Борис разбираше, че не разполага с време.
Друг изход нямаше — трябваше да продължи проследяването, налагаше се да поеме риск. В края на краищата той беше добър оперативен работник и направи всичко възможно, за да забележи сигнала и да се отстрани. Служителите от Второ главно управление можеше да го наругаят, ала той разчиташе, че неговите ръководители ще го защитят. Край на въпроса. След като взе решението, даже и болката в гърдите затихна. И все пак бе наложително да установи визуален контакт с мъжа. Майорът започна енергично да се промъква през тълпата, слушайки ругатни и недоволно мърморене, и изведнъж на пътя му се изпречи една група работници, които обсъждаха нещо. Борис източи шията си, стремейки се да види своята „плячка“. Да, още стои там и гледа надясно… Грохотът на приближаващия се влак предизвика у Борис въздишка на облекчение.
Той стоеше на перона, като се стараеше да не гледа към преследвания; в един момент чу как със свистене се отвориха вратите на вагона, после — шум от слизащите пътници и тракащите стъпки на тези, които устремено се качваха.
Борис се обърна и за свой ужас видя, че вагонът е пълен. Сивокосият мъж беше влязъл, а вратата бе задръстена от хора, опитващи се да се наблъскат навътре. Офицерът от КГБ изтича към съседната врата и успя да скочи във вагона само една секунда преди вратата да щракне. Въпреки тази сполука Борис усети студени тръпки, разбирайки, че навярно е привлякъл към себе си вниманието на пътниците, но сега вече бе късно. Влакът започна да набира скорост, а той се зае да си пробива път. Пътниците не можеше да не забележат странното му поведение. Той мярна — една шапка застана по-удобно, няколко вестника се прегънаха. Всеки от тези жестове можеше да бъде знак за предполагаема опасност.