— Мислите ли, че ни е излъгал?
— Не. Той веднага рухна, впрочем не беше тъй лесно да го накарам да рухне. Но все пак рухна — уверено каза следователят. — Лично аз мисля, че го пуснахме на улицата прекалено късно. Това означава, че те знаят всичко и са ликвидирали канала за връзка.
— Но какво е могло да се случи — имам предвид от тяхна гледна точка? Защото причината може да е съвсем банална.
— Вярно — кимна следователят. — Но сега ние знаем, че информацията, заснета на касетката, е изключително важна и секретна. Следователно източникът, от който е получена тази информация, заема отговорна длъжност и затова са взели всички необходими предпазни мерки за неговата защита. Отсега нататък ще трябва да поработим както следва — най-простият способ не оправда очакванията.
— Значи ще го приберем от улицата?
— Да.
Една кола се приближи към агента-свръзка, вратата се отвори, той седна в автомобила и едва тогава останалите служители на КГБ се отправиха към колите си.
След тридесет минути всички се събраха отново в Лефортовския затвор. Лицето на следователя беше тъжно.
— Кажете, защо ни излъгахте? — попита той, като се обърна към куриера.
— Не, не съм ви излъгал — в гласа му звучеше паника. — Аз направих всичко както трябваше. Може би закъснях, но аз ви казах това.
— А знакът, който оставихте на уговореното място, не означаваше ли, че са ви арестували?
— Не, нали ви обясних как става.
— Разбирате ли, проблемът е, че не можем да отличим един знак, драснат с тебешир, от друг. Ако сте поискали да ни измамите, ние не сме в състояние да попречим. — Следователят се наведе напред. — Вие можете да ни измамите веднъж, може — два пъти. Но да ни мамите постоянно, няма да ви се удаде. — Той замълча, давайки възможност на подследствения да разбере цялата сериозност на положението. Колко е просто да разпитваш слабите духом, помисли си следователят. В началото им дай да разберат, че имат надежда, после я отнемаш; отново показваш, че надеждата не е изчезнала напълно, и изведнъж демонстрираш колко лесно можеш да ги лишиш и от тази искрица надежда. Горе и долу, горе и долу дотогава, докато не престанат да разбират кое какво е, а тъй като се лишават по този начин от собствените си чувства, с тези чувства започваш да се разпореждаш ти, както ти е угодно.
— И така, да започнем отново. Срещнали сте жена в метрото, коя е тя?
— Не знам как се казва. Тя е над тридесет години, но изглежда по-млада. Руси коси, стройна и привлекателна. Винаги се облича добре, прилича на чужденка, но не е.
— Облича се като чужденка — как именно?
— Обикновено носи палто, купено на Запад. Това личи и по плата, и по кройката. Както вече казах, тя е привлекателна и…
— Продължавайте — каза следователят.
— Нашата парола е: да си сложа ръката на задника й. А тя обича това, мисля. Често се притиска към ръката ми.
Следователят по-рано не бе чул тази подробност и тутакси стигна до извода, че куриерът казва истината. Подобни детайли трудно се измислят тъй изведнъж и нещо повече — това съответстваше на характера й. Жената агент беше авантюристка. Тази жена не е професионалист, каза си той, поне истинският професионалист няма да се държи по този начин. А това означаваше, че вероятно — почти сигурно — е рускиня.
— Колко пъти сте се срещали с нея в метрото по тоя начин?
— Всичко пет. Това никога не ставаше в един и същи ден на седмицата. Срещите не бяха редовни, но всеки път се засичахме във втория вагон на един и същи влак.
— А мъжът, на когото трябваше да предадете касетката, как изглеждаше?
— Не съм виждал лицето му, тоест не съм виждал цялото лице. Той винаги се държеше с ръка за дръжката и заставаше така, че да се скрие зад ръката. Понякога съм виждал част от лицето му, но не цялото. Мисля, че е чужденец, но не зная от каква националност е.
— Вие сте се срещали пет пъти и нито един път не сте видели лицето — ревна следователят и удари с юмрук по масата. — Какво, за глупак ли ме вземате?
Куриерът се присви, но после бързо продължи:
— Винаги носи очила, западно производство. Сигурен съм. Обикновено е с шапка на главата. Също така държи прегънат вестник „Известия“, винаги „Известия“. Между него и ръката му не можеш да видиш повече от една четвърт от лицето. Като знак за предаването служи едно лекичко обръщане на вестника, сякаш иска да прочете продължението на статията; после го завърта като параван пред лицето си.