— Хората забелязват много неща, нали? — каза мис Марпъл.
— И тогава, естествено… Когато жена му умряла доста неочаквано…
— Тук, на този остров ли е умряла?
— Не, не. Мисля, че са били на Мартиника или на Тобаго по онова време.
— Аха.
— Но научих от други хора, които също са били там… срещнах ги тук по-късно… че лекарят не е бил особено удовлетворен.
— Нима? — възкликна мис Марпъл заинтригувано.
— Е, това са само клюки, разбира се, но… Та, мистър Дайсън се оженил повторно твърде бързо след това.
Мис Прескът понижи глас и добави:
— Само месец, струва ми се.
— Само месец! — повтори мис Марпъл. Двете жени се спогледаха.
— Изглежда безсърдечно от негова страна — каза мис Прескът.
— Да — съгласи се мис Марпъл. — Наистина е безсърдечно.
След това добави деликатно:
— Дали не е ставало дума за някакви пари?
— Не зная със сигурност. Понякога той се шегува, може да сте го чули… Казва, че жена му била талисман за щастие…
— Да, чувала съм го — потвърди мис Марпъл.
— Някои хора смятат, че казва така, защото е имал късмет да се ожени за богата жена. Макар че, разбира се — продължи мис Прескът с тон на съвършено справедлив човек, — тя е и много хубава, ако ви допада този тип. А аз лично смятам, че първата му жена е имала пари.
— Семейство Хилингдън заможно ли е?
— Да, така ми се струва. Не са баснословно богати, но са заможни. Имат две момчета. Учат в частно училище на много приятно място в Англия. Самите те през зимата пътуват много.
В този момент се появи пасторът, за да предложи кратка разходка и мис Прескът стана, за да го придружи. Мис Марпъл остана на мястото си.
Няколко минути след това покрай нея мина Грегъри Дайсън, който беше тръгнал към хотела. Той й махна весело и извика:
— Давам петак, за да науча какво мислите.
Мис Марпъл му се усмихна мило и се зачуди как ли би реагирал, ако му беше отговорила:
— Мисля си дали сте убиец.
Наистина беше много вероятно да е той. Всичко съвпадаше — историята със смъртта на първата му жена… защото майор Палгрейв й беше разказал за човек, убил жена си… беше го сравнил с нашумелия случай „Смит“, с удавените във ваната съпруги…
Да, фактите съвпадаха… Единственото възражение можеше да бъде, че съвпадат прекалено добре. Но мис Марпъл веднага се упрекна за тази мисъл — че как можеше да иска всички убийства да се извършват по някакъв шаблон?
Един глас я накара едва ли не да подскочи — беше силен и дрезгав:
— Виждали ли сте някъде Грег, мис…
„Лъки — помисли си мис Марпъл — изглежда не е в най-доброто си настроение.“
— Току-що мина оттук. Тръгна към хотела.
— Така си и знаех! — възкликна Лъки с раздразнение и продължи бързо нататък.
„На четиридесет години и нито ден по-малко — помисли си мис Марпъл. — Как й личат днес!“
Стана й тъжно. Тъжно за милионите като Лъки на този свят… Толкова уязвими за времето…
Зад себе си чу звук и се обърна.
Мистър Рафиъл, подкрепян от Джаксън, излизаше от бунгалото си.
Джаксън настани работодателя си в инвалидния стол и се засуети около него. Мистър Рафиъл му махна нетърпеливо да си върви и той се отправи към хотела.
Мис Марпъл реши да не губи време — мистър Рафиъл никога не оставаше сам за дълго и вероятно Естер Уолтърс щеше да дойде при него всеки момент. Трябваше да поговори с него насаме и сега имаше възможност да го направи. Трябваше да каже това, което искаше, много бързо. И дума не можеше да става за увертюри и заобикалки. Мистър Рафиъл не беше от тези, които могат дълго да изтърпят приказките на една възрастна жена, и сигурно веднага щеше да се прибере в бунгалото си, твърдо убеден, че го е постигнало някакво наказание. Мис Марпъл реши да говори направо.
Тя отиде при мистър Рафиъл, взе стол и седна до него.
— Искам да ви попитам нещо мистър Рафиъл — каза тя.
— Добре, добре! — отговори той. — Да чуем. Какво искате? Предполагам, някакво дарение? За някои мисионери в Африка или за ремонт на църква, може би.
— Да — отговори мис Марпъл. — Занимавам се и с неща от този род и с радост бих приела помощта ви, но не за това исках да говорим. Искам да ви попитам, дали някога майор Палгрейв ви е разказвал за едно убийство.