— Охо! — възкликна мистър Рафиъл. — Значи и на вас ви е разказвал, така ли? И предполагам, че сте се хванали на приказките му?
— Не зная какво да мисля — отговори мис Марпъл. — А какво точно ви каза?
— Дрънкаше за някакво прекрасно създание — отговори мистър Рафиъл — за някаква съвременна Лукреция Борджия. Красива, млада, русокоса, всичко…
— О! — възкликна мис Марпъл леко разочарована.
— А кого е убила?
— Съпруга си, разбира се! — отговори мистър Рафиъл. — Кого другиго?
— С отрова?
— Не. Струва ми се, че го упоила с хапчета за сън и след това сложила главата му върху газовата печка. Изобретателна жена. После казала, че се е самоубил и се отървала леко. Понижена вменяемост или нещо такова. Така му казват в наши дни, ако си някоя хубава жена или нещастен хулиган, когото майка му е глезила повече отколкото трябва, когато е бил малък. Дрън-дрън!
— О! — възкликна мис Марпъл.
Тя остана на стола си и беше доста изненадана. Очевидно майор Палгрейв е обичал да разказва не само за тигрите и слоновете, които е застрелял, но и за убийците, на които е попадал. Може би е имал цял репертоар от подобни истории. Като се замисли човек… Стресна я гласът на мистър Рафиъл, който неочаквано изрева: „Джаксън!“, но не получи никакъв отговор.
— Мога да го намеря и да му кажа да дойде — предложи мис Марпъл и стана.
— Няма да го намерите. Предполагам, че пак се увърта около някоя, такъв е той. Не струва. Лош характер. Но ми върши работа.
— Ще отида да го потърся — каза мис Марпъл.
Откри Джаксън седнал на чашка с Тим Кендъл в далечния край на терасата на хотела.
— Мистър Рафиъл ви търсеше — каза му тя.
Джаксън направи изразителна гримаса. Пресуши чашата си и стана.
— Ето ти пак — каза той. — Няма и миг спокойствие за порочните… Два телефонни разговора и поръчване на специалната диета… Помислих си, че ще получа алиби поне за четвърт час… Но, не би! Благодаря ви, мис Марпъл. Благодаря за питието, мистър Кендъл.
Джаксън се отдалечи.
— Става ми жал за това момче — каза Тим. — Понякога го черпя по едно питие, за да го поразвеселя… Мога ли да ви предложа нещо, мис Марпъл? Какво ще кажете за чаша пресен лимонов сок? Зная, че го обичате.
— Не още, благодаря… Трябва да е доста трудно да се грижиш за човек като мистър Рафиъл. Инвалидите понякога са много капризни…
— О, нямах предвид само това… Той е много добре платен и е нормално да търпи капризи… Пък и Старият Рафиъл не е чак толкова лош в края на краищата… Имах предвид нещо друго… — Тим Кендъл се поколеба.
Мис Марпъл го погледна въпросително.
— Виждате ли… как да кажа… по-трудни са отношенията му с хората. Те са такива сноби… Тук няма никой с неговото социално положение. Той е над обикновения слуга, но е под нивото на средния гост на хотела… или поне всички смятат така. Нещо като гувернантка от времето на кралица Виктория. Дори секретарката, мисис Уолтърс, дори тя смята, че е нещо повече от него. Трудно му е…
Тим Кендъл замълча и добави съчувствено:
— Наистина е ужасно! Като си помислиш колко много проблеми от подобно естество могат да възникнат на място като това!
Наблизо мина доктор Греъм с книга в ръка. Той седна на една маса, от която можеше да гледа морето.
— Доктор Греъм изглежда доста разтревожен — забеляза мис Марпъл.
— О, всички сме разтревожени.
— Вие също? Заради смъртта на майор Палгрейв ли?
— Не, аз престанах да се безпокоя за това. Хората сякаш го забравиха… Не, заради жена ми… Моли… Знаете ли нещо за сънищата?
— За сънищата? — попита мис Марпъл изненадано.
— Да. За лошите сънища… за кошмарите. Е, всички сънуват кошмари от време на време, но Моли страда от това почти непрекъснато. Страхува се. Дали не може да й се помогне някак? Да й се даде някакво лекарство? Сега взема някакви хапчета за сън, но според нея те влошават нещата още повече… Без тях, ако сънува кошмар, поне може да се събуди, а с тях не може.
— А какво сънува?
— Някой или нещо я преследва… Или я наблюдава… Не може да се отърве от това чувство, дори когато е будна.
— Ако се обърнете към лекар, сигурно ще…
— Тя не обича лекарите. Не иска и да чуе такова нещо. Е, струва ми се, че това ще мине… Но бяхме толкова щастливи! Всичко беше толкова хубаво! И сега напоследък… Може би смъртта на стария Палгрейв я обезпокои… Оттогава сякаш е друг човек…