Тим се изправи.
— Трябва да се залавям за работа. Сигурна ли сте, че не искате да ви донеса лимоновия сок?
Мис Марпъл поклати отрицателно глава.
Остана замислена на мястото си. Лицето й беше мрачно и угрижено.
Тя погледна към доктор Греъм и след малко взе решение.
Стана и отиде до неговата маса.
— Трябва да ви се извиня, доктор Греъм — каза му тя.
— Така ли? — Докторът я погледна с учтива изненада, дръпна един стол и тя седна.
— Боя се, че направих най-лошото нещо — продължи мис Марпъл. — Излъгах ви умишлено.
Тя го погледна смутено.
Доктор Греъм не изглеждаше съкрушен от разкритието й, а по-скоро изненадан.
— Така ли? — отговори той. — Е, не бива подобно нещо да ви тревожи прекалено много.
„За какво ли ме е излъгала тази мила старица? — чудеше се той. — Може би за възрастта си?“ Макар че доколкото можеше да си спомни не беше споменавала годините си пред него.
— Е, обяснете ми за какво става дума — подкани я той, тъй като виждаше, че тя иска да изповяда греха си на всяка цена.
— Нали помните, когато ви казах за снимката на племенника си? Че съм я дала на майор Палгрейв и той не ми я е върнал?
— Да, да. Разбира се, че си спомням. Жалко, че не можахме да я намерим.
— Нямаше нищо такова — каза мис Марпъл с тих, уплашен глас.
— Извинете?
— Нямаше нищо такова. Боя се, че съчиних всичко това.
— Съчинихте го? — Доктор Греъм изглеждаше малко раздразнен. — А защо?
Мис Марпъл му каза. Каза му го съвсем сериозно, не като стара бъбрива бабка. За историята, която й беше разказал майор Палгрейв, за това, как беше понечил да й покаже онази фотография, как внезапно се беше смутил, как самата тя се бе разтревожила и как в крайна сметка беше решила да я види на всяка цена.
— И наистина не можах да измисля как да я погледна, без да ви излъжа — завърши тя. — Надявам се да ми простите.
— Значи според вас това е била снимка на убиец?
— Така каза той. Според думите му, бил му я дал някакъв негов познат — този, който му разказал за онова убийство.
— Да, разбирам… Но, извинете ме, вие повярвахте ли?
— Не зная дали тогава наистина му повярвах или не — отговори мис Марпъл. — Но виждате ли… Майорът умря на следващия ден.
— Да — каза доктор Греъм, стреснат от яснотата на думите й. — Той умря на следващия ден…
Доктор Греъм я погледна. Не знаеше какво да каже.
— Извинете ме, мис Марпъл — попита той накрая, — но това, което ми казвате сега… Истина ли е?
— Не се учудвам, че се съмнявате — отговори мис Марпъл. — На ваше място и аз бих се съмнявала. Да. Това, което ви казвам сега, е истина. И си давам сметка, че няма кой друг да го потвърди. Все пак, дори и да не ми повярвате, реших, че съм длъжна да ви го кажа.
— Защо?
— Защото трябва да знаете абсолютно всичко възможно в случай, че…
— В случай, че?
— В случай, че решите да предприемете нещо.
Глава десета
Решение в Джеймстаун
Доктор Греъм беше в кабинета на местния администратор в Джеймстаун — мрачния тридесет и пет годишен негов приятел Дейвънтри.
— По телефона ми прозвуча доста тайнствено, Греъм — каза Дейвънтри. — Нещо конкретно ли те тревожи?
— Не зная със сигурност — отговори доктор Греъм, — но съм обезпокоен.
Дейвънтри погледна доктора в очите и кимна, когато прислужникът внесе поръчаните напитки. Веднага заговори за някаква риболовна експедиция, в която беше участвал и едва когато прислужникът излезе, той се отпусна назад и каза направо:
— Добре тогава. Да чуем.
Доктор Греъм му разказа фактите, които го бяха обезпокоили, и Дейвънтри подсвирна удивено.
— Разбирам. Значи смяташ, че около смъртта на стария Палгрейв има нещо нередно. Вече не си толкова сигурен, че е настъпила по естествени причини. А кой подписа смъртния акт? Сигурно Робертсън. Той изобщо не се е усъмнил, така ли?
— Не. Но предполагам, че мнението му е било повлияно от таблетките Серенит, намерени в банята. Попита ме дали Палгрейв някога се е оплаквал от хипертония, но аз лично никога не съм го преглеждал, нито пък съм разговарял с него за здравето му. Изглежда се е оплаквал от кръвното си на други хора в хотела. Всичко — таблетките, това, което е казал на останалите, абсолютно всичко съвпада… нямаше никаква причина за съмнение. Най-естествено беше да се направо такова заключение… Но сега си мисля, че то е било погрешно. Ако аз трябваше да подпиша смъртния акт, бих го направил, без да се замисля. На пръв поглед всичко говори за естествена смърт. И изобщо не бих се замислил, ако не беше изчезнала онази снимка…