— Слушай, Греъм — каза Дейвънтри. — Не смяташ ли, че обръщаш прекалено много внимание на една фантастична история, позволи ми да я нарека така, разказана ти от някаква възрастна дама? Знаеш какви са тези старици. Непрекъснато преувеличават и измислят всевъзможни неща.
— Да, зная това — отвърна Греъм мрачно. — Зная това. Сам си го помислих и си казах, че може би наистина е така. Но някак си съмнението ми си остава. Разказът й беше прекалено ясен и подробен…
— Всичко това ми се струва ужасно неправдоподобно — възрази Дейвънтри. — Някаква стара жена ти казва, че една снимка не трябвало да бъде там… Не, обърках се, исках да кажа обратното. Както и да е, единственото нещо, на което би могъл да се позовеш в случая, е разказът на камериерката, която твърди, че шишенцето с таблетки, намерено в банята му и послужило като основание за заключението, не е било там предишния ден. Но за това може да се намерят стотици обяснения! Може би винаги е носил това лекарство в джоба си.
— Възможно е, разбира се.
— Може и камериерката да е сгрешила, да не го е забелязала…
— И това е възможно.
— Е, тогава?
— Момичето беше много сигурно.
— Местните хора са много чувствителни. Емоционални. Лесно можеш да разпалиш въображението им. Да не би да имаш основание да мислиш, че не ти е казала всичко, което знае?
— И това не е изключено — каза доктор Греъм бавно.
— Ако е така, по-добре се опитай да я накараш да ти каже всичко. Няма смисъл да вдигаме шум напразно… Освен ако не сме напълно сигурни. Ако не е умрял от високото си кръвно, тогава от какво според теб?
— Би могло да е от много неща… В наши дни… — започна доктор Греъм.
— Искаш да кажеш, че има много неща, които не оставят следи, така ли?
— Не всеки — каза доктор Греъм тихо — би бил толкова услужлив към полицията, че да използва арсеник.
— Слушай, чакай да изясним нещата. Какво намекваш? Че вместо истинските хапчета е поставено нещо друго? И че майорът е бил отровен?
— Не… не е така. Така смята онова момиче… Виктория някоя си… Но тя греши. Ако е трябвало да се отърват от майора бързо, биха му дали отровата по друг начин… най-вероятно в чаша с питие. След това биха сложили флакона с таблетките, които се предписват при хипертония, в стаята му, за да изглежда, че е умрял по естествени причини. И са пуснали слух, че страда от това заболяване.
— Откъде е тръгнал този слух?
— Опитах се да разбера, но безуспешно… Направено е много умно… Например Хикс казва: „Струва ми се Игрек спомена…“ Питаш Игрек и той отговаря: „Не, не съм казвал такова нещо, но си спомням, че Зет онзи ден говореше…“ Зет пък обяснява: „Чух няколко души да приказват за това. Хикс също беше сред тях“. И кръгът се затваря.
— Някой е постъпил умно, така ли?
— Да. Веднага щом се разбра за смъртта на майора, всички заговориха за високото му кръвно и започнаха да повтарят какво са чули от някой друг.
— А нямаше ли да е по-просто да го отровят и толкова?
— Не. Щеше да има разследване, може би аутопсия… А сега лекарят е приел смъртта за естествена и е подписал смъртния акт, без да се усъмни и за миг…
— Добре. Какво предлагаш да направя? Да се обърна към криминалната полиция? Да предизвикам ексхумация? Имаш ли представа каква смрад ще се надигне…
— Би могло да стане без много шум.
— Без много шум? На Сен Оноре? Я си помисли! Приказките ще плъзнат още преди да е станало! — Дейвънтри въздъхна. — Както и да е. Предполагам, че при всички случаи ще трябва да направим нещо. Но ако питаш мен, всичко това е като да търсиш под вола теле.
— Искрено се надявам да е така — каза доктор Греъм.
Глава единадесета
Вечер в хотел „Златната палма“
I.
Моли пооправи цветята в една ваза, махна един излишен нож, изправи вилицата, намести няколко чаши и отстъпи назад, за да види резултата. След това излезе на терасата. Все още нямаше никой и тя бавно я прекоси, за да застане до парапета в далечния й край. Скоро щеше да започне вечерта. Бъбренето, шумотевицата, разговорите, пълните чаши — живот безгрижен и весел, такъв, какъвто си го беше представяла и какъвто беше само допреди няколко дни. Сега дори Тим изглеждаше угрижен и разтревожен. Може би донякъде беше естествено да се безпокои. Най-важното беше предприятието им да успее. В края на краищата в него бяха вложили всичко, което имаха.