„Но не това го тревожи — мислеше Моли. — Тревожи се за мен. Само че не виждам защо трябва да се тревожи за мен.“ Защото беше напълно сигурна, че е така. Въпросите, които й задаваше, кратките, угрижени погледи, които отправяше към нея от време на време… „Но защо — мислеше тя. — Аз съм много внимателна.“ Опита се да подреди мислите си. И сама не можеше да разбере. Не можеше да си спомни кога всъщност започна всичко. Дори не беше сигурна какво точно се е случило. Беше започнала да се бои от хората. Не можеше да си обясни защо. Какво биха могли да й направят? Защо им беше да й правят каквото и да било?
Тя поклати глава и подскочи уплашено, когато една ръка докосна ръкава й. Обърна се рязко назад и видя Грегъри Дайсън, който изглежда се притесни.
— Съжалявам! Предполагам, че те стреснах, момичето ми. Не исках.
Моли мразеше да я наричат „момичето ми“ и отговори бързо, без колебание:
— Не чух, че приближавате, мистър Дайсън. Стреснахте ме.
— Мистър Дайсън? Колко сме официални тази вечер! А аз си мислех, че всички сме едно голямо щастливо семейство. Ед и аз, и Лъки, и Ивлин, и ти, и Тим, и Естер Уолтърс, и стария Рафиъл… Едно голямо щастливо семейство.
„Доста е посръбнал вече“ — помисли си Моли и му се усмихна дружелюбно.
— Е, не се сърдете. Понякога се превръщам в стриктна домакиня. Аз и Тим смятаме, че е по-учтиво, ако не прекаляваме с малките имена на гостите си.
— Но ние не обичаме тези надути отношения! Моли, мила, хайде да изпием по едно питие заедно!
— Поканете ме по-късно — отговори Моли. — Преди това имам да свърша някои неща.
— О-о-о, Моли! Не бягай така от мен! — Пръстите му стиснаха лакътя й. — Ти си хубаво момиче, Моли. Надявам се, че Тим разбира какъв късметлия е.
— Аз непрекъснато се грижа да не забравя това — отговори тя шеговито.
— Като нищо бих загубил главата си по теб! — Дайсън я изгледа сладострастно. — Макар и да не бих искал жена ми да чуе, че го казвам.
— Добре ли прекарахте следобеда?
— Предполагам. Между нас да си остане, понякога ми идва до гуша. От тези птици и пеперуди може да му втръсне на човек. Какво ще кажеш някой път да отидем на пикник само двамата?
— М-м-м, ще трябва да го измислим — отговори Моли весело. — Вече горя от нетърпение.
Тя се измъкна със смях и се върна в бара.
— Ей, Моли! — повика я Тим. — Доста си се разбързала. С кого беше там на терасата?
Той погледна навън.
— С Грегъри Дайсън.
— Какво иска?
— Иска да флиртува с мен.
— Ще го пратя по дяволите!
— Не се безпокой. Аз сама мога да го пратя, където трябва.
Тим понечи да й отговори, но зърна Фернандо и тръгна към него, за да му даде нарежданията си. Моли се измъкна през вратата на кухнята и слезе по стъпалата към плажа.
Грегъри Дайсън изруга тихо. След това се запъти към бунгалото си. Почти беше стигнал, когато някой му заговори от едни храсти. Той се обърна стреснат. В сгъстяващия се мрак за миг му се стори, че вижда някакво чудовище. После се засмя. Наистина беше видял привидение без лице, но това бе, защото лицето беше черно, а роклята — бяла.
Виктория излезе от храстите и застана на пътеката.
— Мистър Дайсън? Може за малко?
— Да, какво има?
Той се засрами задето се беше стреснал и в гласа му се долавяше нетърпение.
— Донесла това, сър — Виктория протегна напред ръка. В нея имаше флакон с таблетки. — Това ваше, нали? Да?
— О! Серенитът ми! Къде го намери? Мой е, разбира се.
— Намерила, където оставен. В стая на джентълмен.
— Какво искаш да кажеш… В стая на джентълмен?
— Джентълмен, който умрял — добави тя мрачно. — Аз не мисли той спи спокойно в гроб.
— Дявол да го вземе! Защо мислиш така?
Виктория продължи да го гледа.
— Още не мога да разбера за какво говориш. Искаш да кажеш, че си намерила тези таблетки в стаята на майор Палгрейв, така ли?
— Точно така. Да. След като доктор и хора от Джеймстаун отишли, дали на мен хвърли всички неща от баня. И паста за зъби, и одеколон, и всички други неща. Това заедно.
— А защо не го хвърли?
— Защото то ваше. Вие търсили и питали за него, помни?