— Искаше ли да се разделите?
Ивлин поклати глава.
— Имаме две деца, знаеш това — отговори тя. — И двамата много ги обичаме. Учат в Англия. Не искахме да разрушаваме дома им. И, разбира се, Лъки също не желае да се развежда. Грег е много богат. Първата му жена му остави много пари. И се споразумяхме да живеем ето така… Едуард и Лъки в щастлив грях, Грег в блажено неведение, аз и Ед — като добри приятели.
— Но как… как можеш да търпиш това?
— Човек може да свикне с всичко… Но понякога…
— Да? — подкани я Моли.
— Понякога ми иде да убия тази жена.
Омразата в гласа й стресна Моли.
— Хайде да не говорим повече за мен — каза Ивлин. — Да говорим за теб. Какво се е случило?
Моли не отговори известно време, след това каза:
— Просто ми се струва, че нещо става с мен…
— Нещо става? Какво искаш да кажеш?
Моли поклати тъжно глава.
— Страхувам се — каза тя. — Ужасно се страхувам.
— От какво се страхуваш?
— От всичко — отговори Моли. — Все повече и повече. Чувам гласове в храстите, стъпки… Страхувам се от това, което говорят хората… Сякаш през цялото време някой ме наблюдава, сякаш ме следи. Някой ме мрази. Ето това чувствам. Някой ме мрази.
— Мило дете! — Ивлин беше ужасена и изумена. — От колко време продължава това?
— Не зная точно. Започна постепенно. Има и друго…
— Какво друго?
— Понякога — каза Моли бавно — има цели периоди, които не мога да си спомня, не зная какво се е случило.
— Да не искаш да кажеш, че губиш съзнание?
— Нещо такова. Понякога… поглеждам часовника и виждам, че е пет… А не помня нищо от един и половина или два на обяд.
— Мила моя, може да си задрямала, да си заспала…
— Не — отговори Моли. — Не е това. Защото, виждаш ли, когато дойда на себе си, се намирам на друго място. Понякога съм и с други дрехи… и се оказва, че съм правила едно или друго, разговаряла съм с хората… А не помня нищо от това.
Ивлин я изгледа изумена.
— Но, Моли, мила… Ако е така, трябва да отидеш на лекар!
— Няма да отида на лекар! Не искам да отида на лекар! Не искам даже да се доближа до лекар!
Ивлин я погледна в очите и взе ръката й в своята.
— Може би се притесняваш за нещо дребно, Моли. Знаеш, че има множество нервни смущения, които изобщо не са сериозни. Един лекар би могъл разбере какво ти е, да ти вдъхне кураж.
— Едва ли. Може да ми каже, че наистина съм сериозно болна.
— А защо смяташ, че е така?
— Защото… — каза Моли и замълча. — Няма причина, предполагам.
— Близките ти… нямаш ли майка или сестра, която да дойде тук…
— Не се разбирам с майка си. Никога не сме се разбирали. Имам сестри… те са омъжени и биха дошли, ако ги помоля… Но не ги искам. Никого не искам… Освен Тим.
— Тим знае ли за това? Казала ли си му?
— Не — отговори Моли. — Но той се тревожи за мен и ме наблюдава. Сякаш се опитва да ми помогне… да ме предпази… Но ако е така, значи наистина има от какво да ме пази…
— Може би голяма част от всичко това се дължи на въображението ти, но все пак мисля, че трябва да отидеш на лекар.
— При стария доктор Греъм? Едва ли ще може да ми помогне.
— На острова има и други лекари.
— Не, не мисля, че е нещо сериозно — каза Моли. — Просто… Просто не трябва да мисля за това. Сигурно си въобразявам, както казваш. Боже! Става късно! Трябва да бягам в ресторанта… Трябва да се връщам.
Тя погледна втренчено, почти враждебно Ивлин Хилингдън и забърза нагоре. Ивлин я проследи с поглед замислено.
Глава дванадесета
Старите грехове хвърлят дълги сенки
I.
— Мисля, че попаднах на нещо, човече.
— Какво общо имаш с това, Виктория?
— Мисля, че попаднах на нещо. Това може да означава пари. Много пари.
— Слушай, момиче! Внимавай да не се забъркаш в някаква каша. Може би е по-добре аз да се занимавам с това нещо.
Виктория се засмя с дълбок гърлен глас.
— Чакай и ще видиш — каза тя. — Знам как да изиграя тези карти. Ще има пари, човече! Много пари! Нещо съм видяла, нещо се досещам. И мисля, че се досещам каквото трябва.
И отново в нощта се разнесе дълбокият й гърлен смях.
II.
— Ивлин…
— Да?
Ивлин Хилингдън отговори машинално, незаинтересовано. Дори не погледна съпруга си.