— Ивлин, какво ще кажеш да зарежем всичко това и да се върнем у дома в Англия?
Ивлин вчесваше късата си черна коса. Ръцете й изведнъж се спуснаха надолу и тя се обърна към него.
— Искаш да кажеш… Но ние едва дойдохме! Не сме били на островите повече от три седмици.
— Знам. Но въпреки това.
Тя се вгледа в него с изумление.
— Наистина ли искаш да се върнем в Англия? У дома?
— Да.
— Да оставиш… Лъки?
Той сякаш се стресна.
— Предполагам, че си знаела през цялото време… че… че това продължава?
— Да.
— Не си казала и дума за това.
— А защо да казвам? Изяснихме нещата преди години. И двамата не искахме да се разделяме. Разбрахме се всеки да върви по пътя си, но за пред хората всичко да си остане както преди.
Преди да успее да й отговори, тя добави:
— А защо реши да се прибираш в Англия тъкмо сега?
— Защото съм на кръстопът, Ивлин. Не мога да търпя всичко това повече… Просто не мога.
Тихият Едуард Хилингдън беше преобразен. Ръцете му трепереха, той преглъщаше нервно, спокойното му, безизразно лице беше изкривено от болка.
— За Бога Едуард! Какво се е случило?
— Нищо не се е случило. Освен че искам да се махна оттук…
— Ти беше влюбен в Лъки до полуда. А сега ти е минало, това ли искаш да ми кажеш?
— Да. Предполагам, че никога няма да изпиташ същото…
— О, хайде да не говорим за това сега! Искам само да разбера какво те е обезпокоило толкова, Едуард.
— Не съм особено обезпокоен.
— Обезпокоен си. Искам да ми кажеш защо.
— Нима не е очевидно?
— Не, не е — отговори Ивлин. — Нека да говорим направо. Ти имаше любовна връзка с тази жена. Това се случва достатъчно често. И сега всичко е свършило. Или не е свършило? Може би само за нея не е свършило? Така ли е? Грег знае ли за всичко това? Често се чудя дали е така.
— Не зная — отговори Едуард. — Никога не е казвал нищо. Изглежда достатъчно добре разположен…
— Понякога мъжете могат да са удивително ненаблюдателни — каза Ивлин замислено. — Или… Може би Грег също се интересува от някоя друга жена…
— Опитвал се е да флиртува с теб, нали? — попита Едуард. — Отговори ми! Знам, че е така!
— Да, разбира се — отговори Ивлин с безразличие. — Но той флиртува с всички. Грег е такъв. И предполагам, че държанието му не означава кой знае какво. Просто това е част от ролята, която играе… Мъжественият мъж…
— Ти не си безразлична към него, нали Ивлин? Предпочитам да знам истината.
— Към Грег? Симпатичен ми е… Забавлява ме… Той е добър приятел.
— И само това? Ще ми се да можех да ти вярвам.
— Не разбирам какво значение има това за теб — каза Ивлин сухо.
— Предполагам, че съм си заслужил този отговор.
Ивлин отиде до прозореца, погледна към верандата и се върна отново.
— Бих искала да ми кажеш какво всъщност те тревожи, Едуард.
— Казах ти.
— Не съм сигурна, че ми казваш истината.
— Предполагам, че не можеш да разбереш как се чувства човек, след като е преодолял временна лудост като тази.
— Мога да се опитам. Но се страхувам, че по някакъв начин Лъки те държи в ръцете си. Тя не е обикновена изоставена любовница. Тя е тигрица с остри нокти. Трябва да ми кажеш истината, Едуард. Ако искаш да те подкрепя, да ти помогна, трябва да го направиш.
Едуард каза тихо:
— Ако не се отърва от нея в най-близко време… ще я убия.
— Ще убиваш Лъки? Но защо?
— Защото това, което ме накара да направя…
— Какво те накара да направиш?
— Помогнах й да извърши убийство.
Думите бяха изречени… Последва тишина и Ивлин се втренчи в него.
— Даваш ли си сметка какво говориш?
— Да. Не знаех какво всъщност правя. Помоли ме да й купя някои неща от… от аптеката. Не знаех… нямах никаква представа за какво й са… Накара ме да препиша една рецепта…
— Кога стана това?
— Преди четири години. Когато бяхме на Мартиника. Когато… Когато жената на Грег…
— Говориш за първата му жена… Гейл? Искаш да кажеш, че Лъки я е отровила?
— Да. И аз й помогнах. Когато си дадох сметка какво…
Ивлин го прекъсна:
— Когато си даде сметка какво е станало. Лъки ти е припомнила, че рецептата е написана от теб, че ти си доставил хапчетата и че си замесен наравно с нея, така ли?