— Да. Каза ми, че го е направила от жалост… Че Гейл е страдала… Че я е помолила да й даде нещо, което да сложи край на всичко.
— Убийство от състрадание! Всичко е ясно! И ти повярва на тези приказки?
Едуард Хилингдън замълча за миг.
— Не, не — каза той след малко. — Не повярвах… вътрешно не бях убеден, че… Приех го само защото исках да повярвам. Защото бях влюбен в Лъки.
— И после, когато тя се омъжи за Грег, продължи ли да вярваш?
— Дотогава вече се бях заставил да вярвам…
— А Грег? Какво знаеше той?
— Абсолютно нищо.
— Трудно ще ме убедиш в това.
Едуард Хилингдън изведнъж избухна:
— Ивлин! Трябва да се отърва от цялата тази каша! На всяка цена! Тази жена все още ме шантажира с това, което направих! Много добре знае, че вече не изпитвам нищо към нея… Нищо? Не, не е така… Защото започнах да я мразя! Но тя непрекъснато ми напомня, че съм свързан с нея… че ни свързва онова, което направихме заедно.
Ивлин започна да крачи напред-назад из стаята. След малко спря пред него и го погледна в очите.
— Едуард… Проблемът ти е само в това, че си толкова безумно чувствителен… а и си невероятно податлив на внушения. Тази дяволска жена те държи в ръцете си и прави с теб каквото си пожелае единствено защото се възползва от чувството ти за вина… И ще ти го кажа съвсем искрено… Вината, която те измъчва, не е свързана с убийството… Чувстваш се виновен заради изневярата си, заради прелюбодеянието… Заради връзката си с Лъки. И тя се е възползвала от това и те е превърнала в свой инструмент, накарала те е да се чувстваш виновен за онова убийство наравно с нея. Но ти не си виновен за него!
— Ивлин… — той пристъпи към нея.
Тя отстъпи назад и го погледна изпитателно.
— Истина ли е всичко това, Едуард? Истина ли е?
Или измисляш?
— Ивлин! Защо да измислям?
— Не зная — отговори Ивлин Хилингдън бавно. — Може би защото… Просто ми е трудно да се доверя на когото и да било. И защото… О, не зная! Сигурно не мога да разпознавам истината, когато я чуя.
— Хайде да зарежем всичко… Да се върнем в Англия…
— Да, ще се върнем… Но не сега.
— Защо не?
— Засега трябва да продължаваме, сякаш нищо не се променило… Това е много важно. Разбираш ли, Едуард? Лъки изобщо не бива да се досети какво сме намислили…
Глава тринадесета
Напуска Виктория Джонсън
Вечерта приближаваше към своя край. Фолклорният оркестър най-накрая си почиваше след положените усилия. Тим стоеше край стената в ресторанта и гледаше към терасата. Той угаси лампите на няколко освободени маси.
— Тим, може ли да поговорим за момент? — чу той глас зад себе си.
Тим Кендъл се сепна.
— Здравей, Ивлин. Мога ли да направя нещо за теб?
Ивлин се огледа наоколо.
— Ела да отидем на онази маса там… Искам да седнем за малко.
Тя го поведе към една маса в най-далечния край на терасата, където вече нямаше никакви хора.
— Тим, трябва да ме извиниш, че ти говоря така, но се безпокоя за Моли.
Лицето му се промени веднага.
— Какво й е на Моли? — попита той троснато.
— Струва ми се, че не е много добре. Изглежда разстроена.
— Напоследък се разстройва много лесно — отговори той.
— Трябва да отиде на лекар, струва ми се.
— Да, зная, но не иска и да чуе. Ужасява се от мисълта.
— Защо?
— Моля? Как така защо?
— Попитах защо ще се ужасява от мисълта да отиде на лекар.
— Е — отговори Тим доста неуверено, — понякога се случва, знаеш това. Предполагам… че изпитват страх за самите себе си.
— Ти сам се тревожиш за нея, нали Тим?
— Да. При това доста.
— Не може ли някой от семейството й да дойде тук и да постои при нея?
— Не. Това ще влоши нещата още повече. Много повече.
— Какъв е проблемът? Имам предвид семейството й.
— Е, случват се и такива неща. Тя е много чувствителна… Не се разбира с техните… Особено с майка си. Никога не се е разбирала с нея. Семейството й е доста странно в някои отношения и тя… тя просто се махна оттам. И според мен постъпи правилно.
— Изглежда понякога губи съзнание, поне така ми каза — продължи Ивлин колебливо. — Изглежда се страхува от хората… Сякаш страда от мания за преследване…
— Не говори така! — каза Тим ядосано. — Мания за преследване! Колко му е да кажеш за някой, че страда от мания за преследване! И само защото Моли е малко нервна… Вероятно защото дойдохме тук… Всичките тези чернокожи… Знаеш, че хората понякога стават доста странни, когато дойдат тук сред чернокожите.