— Но не и момиче като Моли.
— Кой може да каже какво може да предизвика страх у даден човек? Има хора, които не могат да стоят в една стая с котка. И хора, които припадат, ако върху тях падне гъсеница от някое дърво.
— Не ми е приятно да ти го предложа… Но не мислиш ли, че е добре да се консултира с психиатър?
— В никакъв случай! — извика Тим. — Няма да позволя на никой от онази пасмина да се доближи до нея! Не им вярвам! Само влошават състоянието на хората. Ако майка й беше стояла настрана от психиатрите…
— Значи все пак в семейството й е имало подобни проблеми… Искам да кажа… — тя подбра внимателно думата — наследствена неуравновесеност.
— Не искам да говоря за това. Махнах я оттам и всичко беше наред… съвсем наред. Просто е станала малко нервна… И в това няма нищо наследствено. Всички знаят, че е така. Дори само мисълта е нелепа. Моли е напълно нормална. Струва ми се… убеден съм, че смъртта на онзи нещастник Палгрейв предизвика всичко това.
— Разбирам — каза Ивлин замислено. — Но в смъртта на майор Палгрейв нямаше нищо необичайно, което би могло да я разтревожи, нали?
— Не. Разбира се, че нямаше. Но когато човек умре внезапно, това все пак е шок.
Видът му беше толкова отчаян и съкрушен, че Ивлин изпита жалост към него. Тя сложи ръката си върху неговата.
— Тим, надявам се да си прав. Но ако бих могла да ти помогна по някакъв начин… Например да я придружа до Ню Йорк или до Маями… до някъде, където да получи наистина квалифицирана медицинска помощ…
— Благодаря ти, Ивлин. Много мило от твоя страна, но Моли е напълно здрава. А и вече започва да преодолява нервността си.
Ивлин поклати глава с недоверие. Тя обърна бавно глава и погледна към терасата. Повечето хора вече се бяха прибрали в бунгалата си. Тя тръгна към масата, на която беше вечеряла, за да види дали не е забравила нещо, и чу възклицанието на Тим. Обърна се рязко към него. Той се беше втренчил към стъпалата в края на терасата и Ивлин проследи погледа му. Дъхът й секна.
По стъпалата откъм плажа се изкачваше Моли. Дишаше на пресекулки с дълбоки неудържими ридания и тялото й се полюляваше напред-назад. Сякаш бягаше от нещо, без да знае накъде. Тим извика:
— Какво има, Моли?
Той изтича към нея и Ивлин го последва. Моли застана на най-горното стъпало, скрила ръце зад гърба си.
— Намерих я… — каза тя, разтърсвана от ридания… — Там в храстите… Погледнете ръцете ми! Само погледнете ръцете ми!
Тя ги протегна напред и Ивлин се ужаси още веднъж, когато видя странните тъмни петна. На слабата светлина изглеждаха черни, но тя знаеше, че истинският им цвят е червен.
— Моли! Какво се е случило? — извика Тим.
— Там долу — отговори Моли и се олюля. — В храстите…
Тим се поколеба за миг, после побутна жена си малко по-близо до Ивлин и хукна надолу по стълбите.
Ивлин я прегърна.
— Ела. Седни тук Моли… Трябва да пийнеш нещо.
Моли се отпусна на един стол и опря главата си на масата. Ивлин не я попита нищо повече. Прецени, че е по-добре да я остави да се съвземе.
— Всичко ще се оправи — каза Ивлин. — Ще видиш, всичко ще се оправи.
— Не зная… — отговори Моли. — Не зная какво е станало… Нищо не зная… Не помня! Аз… — тя изведнъж изправи глава. — Какво става с мен? Какво наистина става с мен?
— Всичко ще се оправи, дете. Всичко ще се оправи.
Тим се върна бавно по стълбите. Лицето му изглеждаше ужасно. Ивлин се обърна към него и повдигна вежди въпросително.
— Едно от нашите момичета — каза Тим. — Казваше се… Виктория. Някой я е пробол с нож.
Глава четиринадесета
Разследване
I.
Моли лежеше в леглото си. От едната й страна седяха доктор Греъм и доктор Робертсън — полицейският лекар на острова, а от другата — Тим. Доктор Робертсън мереше пулса на Моли. Той кимна на мъжа, застанал в долния край на леглото — това беше инспектор Уестън от полицията на Сен Оноре.
— Само няколко въпроса. Нищо повече.
Инспекторът кимна.
— Мисис Кендъл… кажете ми как открихте момичето.
За миг им се строи, че жената в леглото не беше чула въпроса. След това заговори с едва доловим, далечен глас: