— В храстите… Бяло…
— Видяхте нещо бяло и отидохте да видите какво е то, така ли?
— Да… бяло… лежеше в храстите… аз се опитах да я вдигна… Тя… после… кръв… кръв по ръцете ми…
Моли започна да трепери.
Доктор Греъм кимна на останалите.
— Едва ли ще издържи повече — прошепна Робертсън.
— Какво правехте на пътеката към плажа, мисис Кендъл?
— Беше топло… приятно… там, край морето…
— Знаете ли кое е момичето?
— Виктория… симпатично… много приятно момиче… смееше се… непрекъснато се смееше… А сега няма повече да се смее… Никога няма да забравя! Никога няма да… — гласът й се превърна в истеричен писък.
— Моли, недей… — каза Тим.
— Успокой се, успокой се — обади се доктор Робертсън с плътен властен глас. — Просто се отпусни… отпусни се… Едно малко боцване и…
Той извади спринцовката.
— Поне двадесет и четири часа няма да е в състояние да отговаря на никакви въпроси — каза след това той. — Ще ви кажа кога можете да я разпитате.
II.
Погледът на едрия, хубав негър се плъзна по лицата на мъжете, седнали около масата.
— Кълна се в Бога — каза той, — че не знае повече. Това всичко, кое знае! Кое казал — това знае.
По челото му беше избила пот. Дейвънтри въздъхна. Човекът, седнал в единия край на масата — инспектор Уестън от криминалната полиция на Сен Оноре, направи жест да го освободят. Големият Джим Елис излезе от стаята като влачеше крака.
— Естествено — каза Уестън с мекия говор на хората от острова — това далеч не е всичко, което знае. — Но все едно от него няма да научим нищо повече.
— Мислиш ли, че не е замесен? — попита Дейвънтри.
— Така ми се струва. Изглежда са били в добри отношения.
— И не са били женени?
На устните на лейтенант Уестън заигра лека усмивка.
— Не — каза той. — Не са били женени. На този остров нямаме много сватби. Но въпреки това хората кръщават децата си. С Виктория са имали две.
— Мислиш ли, че е знаел това, което е знаела тя?
— Вероятно не. Предполагам, че нещо такова би го уплашило. И смея да твърдя, че тя не е знаела много.
— Но достатъчно, за да се опита да шантажира някого?
— Дори не съм сигурен, че можем да го наречем шантаж. Това момиче вероятно не е и чувало тази дума. Заплащането, за да бъдеш дискретен, тук не се счита за шантаж. Виждате ли, моралът на голяма част от хората, които посещават острова, просто не търпи по-внимателно вглеждане.
Гласът му беше леко укоряващ.
— Наистина идват всякакви хора — съгласи се Дейвънтри. — Една жена, която спи с този или с онзи, обикновено не желае това да се разчуе и затова безусловно е готова да направи подарък на момичето, което чисти стаята й. По мълчаливо споразумение тези подаръци се дават, за да се осигури дискретност.
— Точно така.
— Само че — възрази Дейвънтри — очевидно тук не става дума за такова нещо. Извършено е убийство все пак.
— Съмнявам се, че момичето си е давало сметка за сериозността на положението. Предполагам, че е забелязало нещо подозрително, може би нещо, свързано с онзи флакон хапчета. Доколкото разбрах, те са били на мистър Дайсън. Най-добре е да поговорим с него веднага.
Грегъри Дайсън се появи с обичайния си бодър дух.
— Ето ме — каза той. — С какво мога да ви бъда полезен? Съжалявам за това момиче. Беше симпатяга. И двамата с жена ми я харесвахме. Предполагам, че се е скарала с някой мъж, макар че изглеждаше съвсем щастлива и нямаше никакви признаци да има каквито и да било неприятности. Онази нощ се шегувахме с нея…
— Мистър Дайсън, доколкото разбрах, вие вземате лекарство, наречено Серенит.
— Точно така. Малки розови таблетки.
— Предписани са ви от лекар, така ли?
— Да. Ако желаете, мога да ви покажа рецептата. Кръвното ми е леко повишено. В наши дни доста хора страдат от подобно нещо.
— И сравнително малко от тях, изглежда, си дават сметка за това.
— Може би. Е, аз лично не говоря много за кръвното си налягане. Винаги съм се чувствал добре и съм бил в добро настроение… Никак не обичам хората, които непрекъснато говорят за болестите си.
— По колко пиете от тези хапчета?
— По две-три на ден.
— Имате ли големи запаси от тях?
— Да. Имам поне пет-шест флакона, но са заключени в куфара ми. Навън е само този, който използвам в момента.