— И преди известно време сте го загубили, доколкото разбрах?
— Точно така.
— И попитахте това момиче, Виктория Джонсън, дали не го е виждала, нали?
— Да. Попитах Виктория.
— И какво ви отговори тя?
— Каза, че за последен път е видяла флакона на рафта в банята ни. И че ще го потърси.
— И после?
— След известно време дойде при мен и ми го даде. Попита ме, дали това е моето лекарство.
— И какво отговорихте вие?
— Казах й, че е моето, и я попитах къде го е намерила. Тя ми обясни, че е било в стаята на майор Палгрейв. Аз доста се учудих как е могло да попадне там.
— А какво отговори тя?
— Отговори, че няма представа, но… — Грегъри се поколеба.
— Да, мистър Дайсън?
— Е, останах с впечатлението, че не ми казва всичко, което знае, но не обърнах кой знае какво внимание на това. В края на краищата, стори ми се, че не е толкова важно. Както ви казах, имам още от лекарството. Помислих си, че съм забравил този флакон някъде, най-вероятно в ресторанта, и че старият Палгрейв го е взел поради някаква причина. Може да го е сложил в джоба си с намерение да ми го върне по-късно и след това да е забравил.
— Това ли е всичко, мистър Дайсън?
— Това е всичко, което зная. Съжалявам, че не мога да ви помогна повече. Важно ли е това, което ви казах? Защо?
Уестън сви рамене и каза:
— На този етап всичко може да се окаже важно.
— Не виждам каква връзка има лекарството ми в случая. Помислих си, че повече ще ви интересува какво съм правил вечерта, когато са убили горкото момиче, и затова описах всичко с най-големи подробности.
Уестън го погледна замислено.
— Така ли? Постъпили сте много разумно, мистър Дайсън.
— Помислих си, че по този начин ще спестя време на всички ни — каза Грегъри и подаде лист хартия през масата.
Уестън започна да го чете, а Дейвънтри приближи стола си и погледна през рамото му.
— Всичко е ясно — каза Уестън след малко. — Със съпругата си сте били в бунгалото до девет без десет и сте се преоблекли за вечеря. След това сте отишли на терасата и сте изпили по едно питие със сеньора Де Касперо. В девет и четвърт при вас са дошли полковник Хилингдън и жена му, след което заедно сте отишли да вечеряте. Не сте много сигурен, но смятате, че сте си легнали към единадесет и половина.
— Точно така — потвърди Грегъри. — Но всъщност не зная кога точно е била убита Виктория…
В думите му се долавяше въпрос, но изглежда лейтенант Уестън не забеляза това.
— Разбрах, че я е намерила мисис Кендъл. Трябва да е преживяла силно сътресение.
— Да. Наложи се доктор Робертсън да й даде успокоително.
— Било е доста късно, нали? Когато повечето хора вече са били в леглата си?
— Да.
— А много преди това ли е била убита? Искам да кажа, преди да я намерят.
— Все още не сме установили с точност времето на смъртта — отговори Уестън спокойно.
— Горката Моли! Кой знае колко потресена е била! Всъщност снощи аз не я забелязах въобще. Помислих си, че има главоболие или нещо не е добре и че си е легнала.
— Кога видяхте мисис Кендъл за последен път?
— О, беше съвсем рано, преди да отида в бунгалото, за да се преоблека. Суетеше се в ресторанта. Подреждаше вазите с цветята, оправяше приборите…
— Разбирам.
— Беше съвсем весела — продължи Грегъри. — Шегуваше се… Тя е голяма симпатяга. Всички ние я харесваме много… А Тим има голям късмет.
— Е, благодаря ви, мистър Дайсън. Нищо повече ли не можете да си спомните от това, което ви каза Виктория, когато ви върна таблетките?
— Не… Само това, което вече ви казах… Попита ме дали това са таблетките, които съм търсил, и ми обясни, че ги е намерила в стаята на стария Палгрейв.
— И е нямала представа кой може да ги е сложил там?
— Така си мисля… Не, не мога да си спомня нищо повече.
— Благодаря ви мистър Дайсън.
Грегъри излезе от стаята.
— Проявява доста голяма предвидливост, нали? — каза Уестън и леко чукна листа хартия с нокът. — Толкова много да държи да узнаем какво е правил предната вечер…
— Искаш да кажеш, че държи прекалено много, така ли? — попита Дейвънтри.
— Трудно е да се каже със сигурност. Има хора, които стават доста притеснителни, когато нещата опрат до личната им сигурност, и не желаят да бъдат замесвани в каквото и да било. Не го правят непременно, защото имат гузна съвест. Но, от друга страна, в нашия случай може да става дума точно за това.