— Тя влезе от терасата в ресторанта. Разговаряхте ли помежду си?
— Да, разменихме една-две думи.
— Можете ли да си спомните какво ви каза?
— Струва ми се, че я попитах с кого разговаряше навън. Чух гласа й откъм терасата.
— И какво ви отговори тя?
— Че е разговаряла с Грегъри Дайсън.
— Да. Той каза същото.
— Опитвал се е да флиртува с нея, доколкото разбрах — продължи Тим. — Това е напълно в неговия стил. Аз се ядосах и й казах, че ще го пратя по дяволите, а тя се засмя и отговори, че и сама можела да го прати, където трябва. Моли умее да се справя с подобни ситуации много добре. Това невинаги е лесно, разбирате, нали? Не можем да си позволим да обиждаме гостите и едно привлекателно момиче като Моли трябва да умее да отминава всичко със смях и безразличие. Грегъри Дайсън просто не може да се сдържи, когато срещне хубава жена.
— Чухте ли ги да се карат?
— Не, нямаше такова нещо. Както ви казах, тя отминава такива неща със смях.
— И не можете да кажете със сигурност дали е държала в ръката си нож или не?
— Не, не помня. Всъщност, почти сигурен съм, че нямаше подобно нещо… Дори напълно сигурен…
— Но току-що казахте, че…
— Вижте какво. Казах, че ако е била в ресторанта или в кухнята, няма нищо неестествено в това да вземе или да държи в ръката си нож. Сега си спомням съвсем ясно, че когато дойде при мен в ръката й нямаше нищо. Абсолютно нищо. Сигурен съм.
— Аха — кимна Уестън.
Тим го погледна притеснено.
— Накъде биете? Какво, по дяволите, ви е наприказвал този проклет глупак… Енрико… Мануел… Който и да е бил?
— Каза, че жена ви е влязла в кухнята, че е изглеждала разстроена и че в ръката си е държала нож.
— Предполагам, че се е вживял прекалено много.
— Разговаряхте ли с жена си по време на вечерята или след това, мистър Кендъл?
— Не, струва ми се, че не. Имах много работа.
— Жена ви беше ли в ресторанта през това време?
— Аз… О, да! Да, ние винаги се движим сред гостите — Не, струва ми се, че не… Обикновено и двамата имаме много работа. Невинаги можем да забележим какво прави другият и със сигурност нямаме време за разговори.
— Значи не помните да сте разговаряли с нея до момента, три часа по-късно, когато тя се изкачи по стъпалата откъм плажа, след като бе открила трупа?
— За нея това беше ужасно сътресение. Беше много разстроена.
— Зная това. Много неприятно преживяване, наистина. А как се е оказала на пътеката край плажа?
— Често слиза долу, след като премине суматохата около сервирането на вечерята. За разнообразие, да се махне за малко от гостите, да поеме глътка въздух.
— Доколкото разбрах, когато се е върнала, вие сте разговаряли с мисис Хилингдън.
— Да. По това време изглежда всички други си бяха легнали.
— За какво разговаряхте с мисис Хилингдън?
— Нищо съществено. Защо? Какво ви каза тя?
— Нищо засега. Още не сме я попитали.
— Говорихме за дреболии. За Моли, за поддържането на хотела… Такива неща.
— И тогава жена ви се изкачи по стъпалата и ви каза какво е открила?
— Да.
— И по ръцете й имаше кръв?
— Да, разбира се! Тя се е навела и се е опитала да вдигне Виктория. Изобщо не е разбрала какво се е случило, какво е станало с нея. Естествено, че по ръцете й ще има кръв! Слушайте! Какво, по дяволите, намеквате? Намеквате нещо, нали?
— Моля ви, успокойте се — намеси се Дейвънтри. — Знаем колко тежко е това за вас, но трябва да изясним фактите. Разбрах, че напоследък жена ви не се е чувствала много добре.
— Глупости! Нищо й няма. Смъртта на майор Палгрейв я разстрои малко, това е всичко. Тя е много чувствителна жена.
— Ще трябва да поговорим и с нея веднага щом е в състояние да отговаря — каза инспектор Уестън.
— Е, още е рано за това. Лекарят й даде успокоително и трябва да бъде оставена на спокойствие. Няма да позволя да я безпокоите и да я измъчвате с въпросите си! Чувате ли?
— Нямаме никакво намерение да я измъчваме — успокои го Уестън. — Просто трябва да изясним фактите. Това е всичко. Сега-засега няма да я безпокоим, но веднага щом лекарят позволи, ще трябва да поговорим с нея.
Гласът му беше любезен, равен.