Тим вдигна поглед към него, отвори уста, но не каза нищо.
II.
Ивлин Хилингдън — спокойна и уравновесена както винаги, седна на посочения й стол. Тя се замисляше над всеки от зададените й въпроси и не бързаше да отговаря. Тъмните й, интелигентни очи гледаха инспектор Уестън замислено.
— Да — каза тя. — Наистина разговарях с Тим Кендъл на терасата, когато жена му дойде по стъпалата откъм плажа и ни каза какво е видяла.
— Съпругът ви не беше ли там?
— Не. Беше си легнал.
— Имаше ли някаква особена причина за разговора ви с мистър Кендъл?
Ивлин повдигна нагоре елегантно очертаните си вежди — жестът определено изразяваше упрек.
— Какъв странен въпрос — каза тя студено. — Не, нямаше никаква особена причина за разговора ни.
— Стана ли дума за здравето на жена му?
Ивлин отново не бързаше да отговори.
— Наистина не си спомням — каза тя накрая.
— Сигурна ли сте в това?
— Дали съм сигурна, че не помня, или че не сме разговаряли за здравето на жена му? Колко странен начин на изразяване! Човек разговаря за толкова много неща… По всяко време…
— Доколкото разбрах напоследък здравето на мисис Кендъл не е било много добро.
— Моли изглеждаше съвсем нормално… Малко уморена, може би. Разбира се, работата й е свързана с много тревоги и напрежение, а тя няма никакъв опит. Естествено е от време на време да се шашардисва.
— Да се шашардисва — повтори след нея Уестън. — Така ли бихте определили състоянието й?
— Може би тази дума е малко жаргонна, но върши чудесна работа. Поне не отстъпва на модерните думи, с които в наши дни наричаме всичко… Вирусна инфекция вместо настинка, натраплива невроза вместо дребна грижа от ежедневието…
Уестън се почувства нелепо от усмивката й. Помисли си, че Ивлин Хилингдън е умна жена. Той погледна Дейвънтри, чието лице не изразяваше нищо и се зачуди какво ли си мисли.
— Благодаря ви, мисис Хилингдън — каза Уестън.
III.
— Не желаем да ви тревожим, мисис Кендъл, но трябва да изслушаме разказа ви за онази вечер. Кажете ни как открихте момичето? Според доктор Греъм вече сте достатъчно добре, за да можете да разговаряте за това.
— О, да — отговори Моли. — Наистина се чувствам съвсем добре.
Тя се усмихна неспокойно и добави:
— Сътресението беше доста голямо… Ужасно… Разбирате, нали?
— Да, наистина трябва да ви е било тежко… Доколкото успях да схвана, след вечерята сте отишли да се разходите на плажа?
— Да… Често го правя.
Дейвънтри забеляза, че погледът й се отмести, а пръстите й неспокойно се преплетоха.
— Можете ли да си спомните по кое време отидохте, мисис Кендъл?
— Не. Трудно ми е да си спомня… Нямам навик да гледам часовника си често…
— Оркестърът още ли свиреше?
— Да. Така ми се струва… Не мога да си спомня точно…
— И тръгнахте… Накъде, мисис Кендъл?
— По пътеката край плажа.
— В коя посока? Наляво или надясно?
— О! Първо насам, после нататък… Не съм обърнала внимание…
— Защо не сте, мисис Кендъл?
Тя се намръщи.
— Бях се… замислила…
— За нещо специално?
— Не, не… нищо специално… За нещата, които трябва да се направят… да се уредят в хотела. — Отново нервното свиване на пръстите. — И тогава… забелязах нещо бяло… в някакви храсти… хибискуси струва ми се… Зачудих се какво ли е… Спрях и дръпнах… — Моли преглътна мъчително. — И я видях… Виктория… Цялата изпоцапана… Опитах се да вдигна главата й и… ръцете ми се окървавиха…
Тя погледна дланите си и повтори, сякаш казваше нещо невероятно:
— Ръцете ми се окървавиха.
— Да, да… Много неприятно изживяване. Няма нужда да ни разказвате повече за тази негова част… Колко време според вас се разхождахте, преди да я намерите?
— Не зная… нямам представа.
— Един час? Половин час? Може би повече от час?
— Не зная — повтори Моли.
— Когато се разхождахте — попита Дейвънтри с тих, спокоен глас, — бяхте ли взела със себе си нож?
— Нож? — възкликна изненадано Моли. — Защо ми е да вземам нож, докато се разхождам?
— Питам ви, защото един човек от кухненския персонал твърди, че ви е видял да преминавате през кухнята и да излизате в градината с нож в ръката.
Моли се намръщи.