— Но аз не излязох през кухнята… О, разбирам… имате предвид по-рано… преди вечерята… Не, не. На плажа в ръцете си не държах нищо…
— Може би като сте подреждали приборите на масите или нещо подобно…
— Понякога се налага. Слагат ги както им падне… Или не достигат, или са в излишък. И ножове, и вилици, и лъжици…
— Значи не е изключено да сте минали през кухнята с нож в ръка?
— Не си спомням такова нещо… Сигурна съм, че не съм го направила — добави тя. — Тим беше там. Сигурно е видял. Питайте него.
— Допадаше ли ви това момиче? Виктория? Добре ли се справяше с работата си? — попита Уестън.
— Да. Беше много добро момиче.
— Не сте имали разногласия с нея?
— Разногласия? Не, разбира се.
— И тя не ви е заплашвала… По никакъв начин?
— Да ме заплашва? Какво искате да кажете?
— Не е толкова важно… И нямате никаква представа кой би могъл да я убие? Никаква?
— Никаква — отговори Моли напълно убедено.
— Е, благодаря ви, мисис Кендъл — усмихна се Уестън. — Не беше чак толкова ужасно, нали?
— Това ли е всичко?
— Засега това е всичко.
Дейвънтри стана, отвори вратата и изчака докато Моли излезе.
— Тим беше там. Питайте него — повтори думите й Дейвънтри, докато се връщаше към стола си. — А Тим твърди, че в ръката й не е имало нож.
— Според мен — каза Уестън мрачно, — всеки съпруг би се почувствал задължен да каже подобно нещо.
— Един нож за хранене ми се струва доста неподходящ за убийство.
— Но ножът, с който е убита Виктория, е нож за пържоли, мистър Дейвънтри. В менюто вечерта е имало пържоли. А ножовете за пържоли обикновено се точат често.
— Просто не мога да си помисля, че тази жена, с която току-що разговаряхме, е жестока убийца, Уестън.
— Все още не се налага да мислите това. Възможно е мисис Кендъл наистина да е излязла в градината преди вечеря и да е държала в ръката си нож… Може да го е взела от някоя маса, без дори да обърне внимание, че е у нея. Може да го е оставила някъде… или да го е изпуснала… Някой го е намерил и го е използвал… Аз също не смятам, че тя би могла да убие човек…
— Независимо от всичко — каза Дейвънтри, — имам чувството, че не каза всичко, което знае. Странно е, че не си спомня времето… Къде е била… Какво е правила там? Досега не сме попаднали на никой, който си спомня да я е виждал в ресторанта…
— Съпругът й е бил там както обикновено, но не и тя…
— Мислиш ли, че може да е излязла, за да се срещне с някого… С Виктория Джонсън например?
— Може би. Може би е видяла този, който е отишъл, за да се срещне с Виктория.
— Грегъри Дайсън ли имаш предвид?
— Знаем, че той е разговарял с Виктория преди това… Може да са се уговорили да се срещнат по-късно… В това време всички са танцували, разхождали са се насам-натам, пиели са в бара…
— Оказва се, че няма по-добро алиби от фолклорния оркестър — каза Дейвънтри кисело.
Глава шестнадесета
Мис Марпъл търси помощ
Ако някой беше обърнал внимание на възрастната дама с приятна външност, седнала на верандата пред бунгалото си и потънала в мисли, без съмнение щеше да реши, че единствената й грижа е как да организира времето си през деня — да посети например замъка „Клиф“, да отиде до Джеймстаун, да предприеме приятно пътуване с кола и да обядва в „Пеликан Пойнт“ или да прекара спокойна сутрин на плажа.
Но приятната стара дама мислеше за съвсем други неща… Беше във войнствено настроение.
„Нещо трябва да се направи“ — мислеше мис Марпъл. И нещо повече — беше убедена, че няма никакво време за губене. Трябваше да се бърза.
Но кого можеше да убеди в този факт? Ако имаше време — тя беше сигурна в това, би могла и сама да се добере до истината.
Вече беше научила много неща. Но не достатъчно. Далеч не достатъчно. А нямаше никакво време.
С горчивина си даде сметка, че тук на този райски остров тя не разполага с обичайните си съюзници.
Замисли се с тъга за приятелите си в Англия — сър Хенри Клитъринг — винаги готов да я изслуша внимателно, кръщелника му Дърмът, който въпреки високия си пост в Скотланд Ярд, все още беше готов да повярва, че ако мис Марпъл изрази мнение, обикновено зад него се крие нещо сериозно.
А дали този местен полицейски инспектор с мек говор би обърнал внимание на думите на една възрастна дама? Ами доктор Греъм? Но не от доктор Греъм имаше нужда тя — той беше твърде мек и колеблив, не беше човек на бързите решения и светкавичните действия.