Мис Марпъл, която до голяма степен се чувстваше като някакъв низш, смирен пратеник на Всемогъщия, едва не извика на глас:
Кой ще се заеме с това заради мен? На кого мога да се доверя?
Звукът, който достигна до ушите й след миг, едва ли би могъл да се определи като отговор на молитва… беше твърде далеч от това… Някъде в подсъзнанието си тя го определи като глас на човек, който вика кучето си.
— Ей!
Мис Марпъл, потънала в мислите си, не обърна никакво внимание.
— Ей!
Сега викът беше по-силен и тя се обърна разсеяно.
— Ей! — извика отново мистър Рафиъл нетърпеливо и добави: — Ти, там…
В началото мис Марпъл не можа да разбере, че това „Ей, ти там“ се отнасяше за нея. Защото досега никой не я беше викал по такъв начин. Това със сигурност не беше обръщение, което би използвал един джентълмен. Все пак тя не се възмути, защото хората рядко се възмущаваха от донякъде своенравния начин, по който мистър Рафиъл правеше едно или друго. Самият той имаше свои собствени норми на поведение и хората ги приемаха като такива. Мис Марпъл погледна към верандата на неговото бунгало. Той седеше на стола си и й махаше с ръка.
— Мен ли викахте? — попита тя неуверено.
— Разбира се, че теб — отговори мистър Рафиъл. — Кого другиго да викам… Някоя котка? Ела!
Мис Марпъл се огледа за чантата си, взе я и прекоси празното пространство между двете бунгала.
— Аз не мога да дойда, освен ако някой не ми помогне — обясни мистър Рафиъл. — Така че трябваше да дойдеш ти.
— О, да — каза мис Марпъл. — Разбирам напълно.
Мистър Рафиъл посочи стола до себе си:
— Седни. Искам да поговорим. На този остров става нещо дяволски странно.
— Да, наистина — съгласи се мис Марпъл и седна на посочения й стол. По навик тя веднага извади плетката от чантата си.
— Само не започвай да плетеш! — каза мистър Рафиъл. — Не мога да понасям някой да ми плете пред очите. Мразя жени, които плетат. Това ме дразни.
Мис Марпъл веднага прибра плетката в чантата си.
Направи го без излишно угодничество, по-скоро като болногледач, който прави отстъпка пред капризен пациент.
— Напоследък се дрънкат разни неща — каза мистър Рафиъл — и съм сигурен, че ги следиш отблизо. Заедно с пастора и сестра му.
— Може би е напълно естествено — отговори мис Марпъл оживено — да има приказки. При дадените обстоятелства…
— Това тукашно момиче… Което намериха, наръгано с нож в храстите… Може и да няма нищо особено… Този приятел, с който е живеела, може да я е ревнувал от някой друг… А може и той да е имал някоя любовница, да се е разчуло и да са се скарали… Любов в тропиците… Нещо подобно. Какво ще кажеш?
— Не мисля така — отговори мис Марпъл.
— И властите не мислят така.
— Наистина, те биха казали повече на вас — добави мис Марпъл, — отколкото на мен.
— Както и да е, сигурен съм, че знаеш повече от мен. Следила си внимателно всички брътвежи.
— О, да. Така е — отговори мис Марпъл.
— Нямаш много-много какво друго да правиш, нали? Освен да слушаш какво се приказва?
— Много често това е полезно и поучително.
— Знаеш ли — каза мистър Рафиъл, като я изучаваше с поглед, — сгреших за теб. Рядко греша в преценките си за хората. У теб има много повече, отколкото си мислех. Всичките тези слухове за майор Палгрейв и историите, които разказваше… Мислиш, че са го пречукали, нали?
— Боя се, че е така — отговори мис Марпъл.
— Да, така е — съгласи се мистър Рафиъл.
— Няма никакво съмнение, нали? — попита мис Марпъл и пое дълбоко дъх.
— Няма никакво съмнение. Дейвънтри ми каза. Не разкривам никаква следствена тайна, защото и без това данните от аутопсията ще трябва да се оповестят. Ти си споменала нещо на Греъм, той е отишъл при Дейвънтри, Дейвънтри е отишъл в криминалния отдел, решили са, че нещо не е както трябва, и са изкопали стария Палгрейв, за да се убедят.
— И какво са открили? — Мис Марпъл го погледна с любопитство.
— Открили са, че е глътнал смъртоносна доза от нещо, което само доктор може да произнесе както трябва. Доколкото си спомням, звучи като дифлор хексагоналетилкарбензол. Не, това не е истинското име… Казвам само, че горе-долу така звучи. Предполагам, че полицейският лекар го каза така, за да не може никой да разбере за какво точно става дума. Сигурно това нещо си има друго, най-обикновено име като например Евипан, Веронал или нещо подобно, но го наричат иначе, за да объркат простосмъртните. Както и да е, разбрах, че прилична доза от него може да предизвика смърт и че симптомите много наподобяват тези, които се получават при високо кръвно налягане и прекаляване с алкохол по време на весела вечер. Всъщност всичко е изглеждало напълно естествено и никой не се е усъмнил даже за миг. Казали са си: „горкият старец“ и са побързали да го заровят. А сега се чудят дали изобщо някога е страдал от високо кръвно налягане. На теб оплаквал ли ти се е от такова нещо?