— Не, никога.
— Точно така! Само че всички го бяха приели за чиста монета.
— Може все пак да е казал на някого, че има високо кръвно.
— Това е като разказите за духове — каза мистър Рафиъл. — Никога не попадаш на този, който сам е видял привидението. Или ще е втори братовчед, или леля му, или приятел, или приятел на някой друг приятел. Но да оставим това. Решили са, че има високо кръвно, защото са намерили флакон с лекарство за високо кръвно в стаята му. И ето че стигаме до най-важното — доколкото разбрах, това момиче, което беше убито, е ходело насам-натам и е дрънкало, че някой друг е сложил лекарството в стаята на майора, и че всъщност го е пиел онзи приятел Грег.
— Мистър Дайсън наистина страда от високо кръвно. Жена му го спомена — каза мис Марпъл.
— Значи лекарството е било подхвърлено в стаята на майора, за да изглежда, че е страдал от високо кръвно, и за да сметнат, че смъртта му е естествена.
— Точно така — каза мис Марпъл. — И някой много хитро е пуснал слух, че майорът наистина има високо кръвно. Никак не е трудно да се пусне слух. Удивително лесно е. През живота си много пъти съм ставала свидетел на подобни неща.
— Не се и съмнявам — отговори мистър Рафиъл.
— Достатъчно е да се прошепне нещо тук и там — продължи мис Марпъл. — И не го казваш от свое име… Само споменаваш, че мисис Хикс ти казала, как полковник Игрек й е казал, че… Винаги от втора, трета, четвърта, пета ръка и е много трудно да се разбере от кого е тръгнало всичко. О, да, много лесно е да се направи такова нещо. И хората, на които си прошепнал каквото трябва, отиват и го разказват на други като чиста истина, при това от свое име.
— Някой е постъпил умно — каза мистър Рафиъл замислено.
— Да, да — съгласи се мис Марпъл. — Някой е постъпил много умно.
— Това момиче е видяло нещо или е знаело нещо и се е опитало да припечели малко чрез шантаж, предполагам — каза мистър Рафиъл.
— Едва ли си е давало сметка, че това, което прави, е шантаж — каза мис Марпъл. — В тези големи хотели камериерките много често научават неща, които гостите не желаят да се разчуват и са готови да дават големи бакшиши и подаръци, за да си осигурят мълчанието им. Може би момичето не е имало представа колко сериозно нещо е научило.
— Както и да е, теглили са й ножа — каза мистър Рафиъл грубо.
— Да. Очевидно някой не е можел да я остави да проговори.
— Е, да чуем мнението ти за всичко това.
Мис Марпъл го погледна замислено.
— Защо смятате, че знам повече от вас, мистър Рафиъл?
— Може и да не знаеш — съгласи се той, — но въпреки това ми е интересно да чуя какво мислиш. Поне за това, което знаеш.
— А защо?
— Защото тук нямам какво толкова да правя — обясни мистър Рафиъл. — Освен да печеля пари, разбира се.
Мис Марпъл го погледна малко изненадано.
— Да печелите пари? Тук?
— Че защо не? Всеки ден мога да изпращам шифровани телеграми — отговори мистър Рафиъл. — Това е забавлението ми.
— Оферти за покупки и продажби? — попита мис Марпъл с недоверие като човек, който се мъчи да говори на чужд език.
— Нещо подобно — потвърди мистър Рафиъл. — Да противопоставиш ума си на чуждия ум. Лошото е, че това не изпълва времето ми изцяло, така че имам нужда и от други занимания. Тази история събуди любопитството ми. Палгрейв прекарваше доста време с теб. Никой друг не би изтърпял глупостите му, предполагам. Какво ти говореше той?
— О, разказваше най-различни истории — отговори мис Марпъл.
— Зная. И повечето от тях бяха убийствено скучни. Освен това трудно можеше да се разминеш само с едно изслушване. Ако се случиш някъде наблизо, можеше да ги слушаш по три, че и по четири пъти.
Мистър Рафиъл я стрелна с остър поглед.
— Аз не разказвам истории — каза той. — Продължавай. Всичко започна с една от историите му, нали?