— Каза ми, че знаел за някакъв убиец. Не, нищо особено — добави мис Марпъл с мек глас, — предполагам всеки е попадал на нещо подобно.
— Не разбирам — каза мистър Рафиъл.
— О, не искам да кажа, че всеки е попадал на истински убиец. Но ако се замислите, не може да не си спомните как някой някога ви е казвал нещо от рода на: „А, еди-кой си, познавам го много добре. Умря неочаквано и всички говореха, че жена му му е видяла сметката, но предполагам, че това са само клюки“. Чували сте хората да говорят такива неща, нали?
— Предполагам, че да… Да, има нещо такова… Но то не е сериозно.
— Точно така — каза мис Марпъл. — Само че майор Палгрейв беше много сериозен човек. Струва ми се, че обичаше да разказва тази история. Каза ми, че има снимка на убиеца. Искаше да ми я покаже, но… не го направи.
— Защо?
— Защото видя нещо — отговори мис Марпъл. — Видя някого, струва ми се. Лицето му почервеня и той бързо мушна снимката обратно в портфейла си, след което заговори за други неща.
— Кого е видял?
— Доста мислих за това — каза мис Марпъл. — Седяхме на терасата пред ресторанта, той беше точно срещу мен… Това, което е видял, беше зад дясното ми рамо.
— Значи някой е идвал по пътеката зад теб, откъм рекичката и паркинга.
— Да.
— И наистина ли се оказа така?
— Да. Дойдоха мистър и мисис Дайсън, полковник Хилингдън и жена му.
— Някой друг?
— И да е имало друг, вече няма как да разбера. Естествено, вашето бунгало също се виждаше оттам.
— Аха… Значи можем да включим Естер Уолтърс и моя човек Джаксън. Така ли е? И двамата биха могли да излязат от бунгалото точно в този момент и да се приберат вътре, без да ги видиш.
— Не е изключено — каза мис Марпъл. — Аз не се обърнах веднага.
— Значи семейство Дайсън, семейство Хилингдън, Естер и Джаксън. Един от тях може би е убиец. И, разбира се, аз самият — добави той след малко.
Мис Марпъл се усмихна леко.
— Според него убиецът е бил мъж, така ли? — попита мистър Рафиъл.
— Да.
— Така. Отпадат Лъки, Ивлин Хилингдън и Естер Уолтърс. Значи убиецът, ако цялата тази невероятна безсмислица е вярна, е или Дайсън, или Хилингдън, или моят сладкодумен хубавец Джаксън.
— Или вие — допълни мис Марпъл.
Мистър Рафиъл не обърна внимание на последните думи.
— Не ми говори неща, които ме дразнят — каза той. — Първото нещо, което ми прави впечатление и за което изглежда не си помислила, е следното. Защо, по дяволите, ако е един от тези тримата, стария Палгрейв не го е познал по-рано? В края на краищата всички те са били тук поне от две седмици преди това и са имали достатъчно време да се разгледат добре. Струва ми се малко странно.
— Не мисля, че е странно — каза мис Марпъл.
— Как така?
— Според разказа на майор Палгрейв, той никога не е виждал убиеца лично. Историята му разказал някакъв лекар. Дал му снимката като куриоз. Вероятно в началото майорът я е гледал внимателно, но после я е мушнал в портфейла си и я е запазил като сувенир. Може би от време на време я е показвал на хората, на които е разказвал историята. И още нещо, мистър Рафиъл… Ние не знаем кога се е случило това. Майорът въобще не спомена… Искам да кажа… Може да е повтарял тази история с години… Пет, десет години… може би повече. Някои от разказите му за тигри са отпреди двадесет години.
— Естествено! — каза мистър Рафиъл.
— Така че не бива да предполагаме, че майорът би разпознал лицето на убиеца, ако е попаднал на него случайно. Струва ми се… не, сигурна съм, че се е случило нещо такова — когато ми разказваше всичко това и извади снимката, той е видял същото лице като това на снимката, или поне много приличащо на него само на няколко крачки разстояние и…
— Да — каза мистър Рафиъл замислено. — Това е възможно.
— Тогава той сякаш се сепна — продължи мис Марпъл. — Бързо прибра снимката в портфейла си и заговори за нещо съвсем друго на висок глас.
— Не би могъл да е сигурен — отбеляза мистър Рафиъл.
— Така е — съгласи се мис Марпъл. — Не би могъл да е сигурен. Но след това би огледал снимката много внимателно и би сравнил лицето, което е видял, за да реши дали става дума за случайна прилика или за един и същи човек.
Мистър Рафиъл се замисли за минута, после поклати глава.
— Нещо не е наред — каза той. — Мотивът не е адекватен на престъплението. Абсолютно неадекватен. Той говореше високо, нали?