— Нямате тайни? — каза мис Марпъл замислено. — Но, мистър Рафиъл, не е възможно да нямате поне търговски тайни.
— Да, но Джаксън не може да се добере до тях. Той е шлайфано дърво, бих казал, но наистина не мога да си го представя като убиец. Просто не е в стила му.
Той замълча за малко и след това неочаквано каза:
— Знаеш ли, като се вгледам малко по-внимателно в цялата тази невероятна работа, майор Палгрейв, нелепите му истории и всичко останало, ми се струва, че правим напълно погрешен извод. Аз съм човекът, който е трябвало да бъде убит.
Мис Марпъл го погледна изненадано.
— Трябва да има правилно разпределение на ролите — обясни мистър Рафиъл. — Кой най-често става жертва на убийство в криминалните разкази? Застаряващите мъже с много пари.
— И около които има много хора, желаещи да се отърват от тях, за да вземат тези пари — каза мис Марпъл. — И това е вярно, нали?
— Е — замисли се мистър Рафиъл, — мога да изброя петима или шестима души в Лондон, които не биха избухнали в плач, ако прочетат некролога ми във вестника. Само че те едва ли биха стигнали чак дотам, сами да предизвикат смъртта ми. В края на краищата, какво ще постигнат? И без това ме чакат да умра всеки момент. Всъщност, тези нещастници са изумени, че още съм жив. И лекарите се чудят.
— Разбира се — каза мис Марпъл — вие имате силна воля за живот.
— Смяташ, че това е странно, предполагам.
— О, не — отговори тя. — Според мен това е напълно естествено. Животът става много по-интересен и ти се струва, че има много по-голяма стойност, когато наближи моментът да се разделиш с него. Не би трябвало да е така, но е така. Когато си здрав и млад и целият живот е пред теб, не го цениш толкова. Младите хора се самоубиват много по-лесно… От отчаяние, от любов, понякога и заради най-обикновени ежедневни грижи и тревоги. А старите знаят колко ценен и интересен е животът.
— Ха! — изсумтя мистър Рафиъл презрително. — Стой и слушай как си приказват две стари кранти!
— Това, което казах, е вярно, нали?
— О, да — отговори мистър Рафиъл. — Напълно вярно. Но не смяташ ли, че е логично аз да съм бил предвидената жертва?
— Зависи дали някой би могъл да спечели от смъртта ви — каза мис Марпъл.
— Едва ли има такъв. Освен, разбира се, конкурентите ми в бизнеса, но както казах, те са сигурни, че съвсем скоро ще ги оставя на спокойствие. Не съм толкова глупав, че да оставя на роднините си големи суми. У тях ще остане много малко, а с основната част ще се разпорежда правителството. Още преди години съм се погрижил за това… Фондации, дарения и всичко останало.
— Джаксън би ли спечелил от смъртта ви?
— Няма да получи и лира — отговори мистър Рафиъл със задоволство. — Плащам му поне два пъти повече, отколкото би получил, където й да било. Това е защото трябва да търпи настроенията ми. Много добре му е известно, че ако умра, той само ще загуби.
— А мисис Уолтърс?
— Същото важи и за нея. Тя е добро момиче. Първокласна секретарка, интелигентна, уравновесена, разбира много добре какво искам, окото й не мигва, ако побеснея, и изобщо не обръща внимание, когато я обиждам. Държи се като приятна и симпатична гувернантка, на която са поверили непоносимо и разглезено дете. Е, понякога ме дразни, но всички го правят. У нея няма нищо забележително. В много отношения тя е една с нищо неотличаваща се млада жена, но едва ли бих могъл да намеря по-подходяща от нея. През живота си е имала много неприятности. Омъжила се е за лош човек. Бих казал, че по отношение на мъжете никога не е имала трезва преценка. Някои жени са такива. Падат си до полуда по всеки, който им разкаже жалната история за тежкия си живот, и са убедени, че един мъж има нужда единствено от разбираща съпруга, и че след като се омъжат за него, той ще си нахлупи шапката и ще заживее като хората. Само че мъжете от този тип никога не могат да се оправят в живота. За щастие този съпруг умрял — една вечер се напил на някакво празненство и паднал под колелата на автобуса. Естер трябвало да издържа дъщеря си и се наложило да се върне към професията си. От пет години работи при мен. Още от самото начало й дадох съвсем ясно да разбере, че от мен не бива да очаква нищо, в случай че умра. Плащам й много голяма заплата и ежегодно й давам още по една четвърт от сумата като добавка. Колкото почтен и честен да е един човек, не бива да се доверяваш на никого… Затова казах на Естер, че след смъртта ми не бива да очаква нищо. Докато съм жив, всяка година заплатата й ще се увеличава. Ако спестява по-голямата част от тези пари, а вярвам, че го прави, когато ме изнесат напред с краката, тя ще е доста заможна. Поел съм образованието на дъщеря й, а освен това съм вложил на нейно име доста голяма сума, която ще получи, когато стане пълнолетна. Така че мисис Естер Уолтърс няма от какво да се оплаче. Смъртта ми със сигурност ще представлява за нея сериозна материална загуба. — Той погледна изпитателно мис Марпъл. — И тя си дава сметка за това. Много добре. Естер е разумна жена.