— Разбира ли се с Джаксън? — попита мис Марпъл.
Мистър Рафиъл я стрелна с очи.
— Забелязала си нещо, така ли? Да, особено напоследък Джаксън се увърта около нея и й хвърля погледи. Той е хубавец, но в тази насока засега няма никакъв успех. Не са от една и съща класа. Тя е над него. Не много. Ако наистина беше от по-висша прослойка, това не би имало никакво значение, но знаеш колко особени са хората от долните етажи на средната класа. Майка й е била учителка, а баща й — банков чиновник. Не, тя никога не би паднала до нивото на Джаксън. Мога да кажа, че той точи зъбите си за нейното гнезденце, само че няма да получи нищо.
— Ш-ш-ш-т! Тя идва! — предупреди го мис Марпъл.
Двамата се обърнаха към пътеката за хотела, по която приближаваше Естер Уолтърс.
— Тя е много хубаво момиче — каза мистър Рафиъл, — но няма никакъв блясък. Иначе е много приятна.
Мис Марпъл въздъхна — така би въздъхнала всяка жена, независимо от възрастта си, над пропуснатите възможности. Тя знаеше какво липсва у Естер Уолтърс — през живота си беше чувала да го наричат по най-различен начин — „не ме привлича с нищо“, „никакъв сексапил“, „няма онова пламъче в очите“… Руса коса, чудесна кожа, бадемови очи, съвсем хубава фигура, приятна усмивка, но няма онова, което кара мъжете да се обръщат, когато минават покрай нея по улицата.
— Трябва да се омъжи пак — каза мис Марпъл, като понижи глас.
— Разбира се, че трябва. Би била чудесна съпруга.
Естер Уолтърс дойде при тях и мистър Рафиъл я посрещна с малко пресилен упрек:
— Ето те и теб, най-накрая! Къде се бавиш толкова време?
— Изглежда тази сутрин всички бяха решили да изпращат телеграми — отговори Естер. — А и освен това много хора искаха да платят сметките си и да си заминат.
— Да си заминат значи, а? Да не би да е заради това убийство?
— Предполагам, че заради него. Горкият Тим Кендъл е обезпокоен до смърт.
— Нищо чудно. Много жалко за тази млада двойка, трябва да кажа.
— Наистина е жалко. Доколкото разбрах, в това начинание са вложили всичките си средства. Много се притесняваха дали ще успеят. Освен това ми се струва, че вече им беше потръгнало.
— Добре се справяха — съгласи се мистър Рафиъл. — Тим е много способен, а освен това работи, без да жали сили. Моли е много приятна жена… И хубава. И двамата работеха като негри, макар че тук е малко неуместно да се каже такова нещо, защото тукашните негри изобщо не работят както трябва. Веднъж видях един да се катери по бананова палма, за да си откъсне закуската, а после легна и спа цял ден. Приятен живот. Говорехме за убийството — добави той накрая.
Естер Уолтърс погледна стреснато и се обърна към мис Марпъл.
— Бях се заблудил за нея — каза мистър Рафиъл с характерната си прямота. — Никога не съм си падал по старите бабки. Само плетат и бърборят. Но тази тук не е обикновена. Има очи и уши и знае как да ги използва.
Естер Уолтърс отправи извиняващ се поглед към мис Марпъл, но тя нямаше вид на обидена.
— Трябва да знаете, че това в неговата уста е комплимент — обясни Естер.
— О, разбирам много добре — отговори мис Марпъл. — Също така разбирам, че мистър Рафиъл е привилегирован или поне така си мисли.
— Какво искаш да кажеш с това „привилегирован“?
— Ами искам да кажа, че да се държите грубо, когато си поискате, е привилегия — отговори мис Марпъл.
— Нима се държах грубо? — Мистър Рафиъл беше искрено изненадан. — Съжалявам, ако съм те обидил.
— Не, ни най-малко. Вие не можете да ме обидите — каза тя. — Мога да изтърпя всякакво поведение.