— Не, само не си го връщай. Естер, донеси един стол и седни при нас. Може би ще можеш да помогнеш.
Естер отиде в другия край на верандата и донесе лек плетен стол.
— Ще продължим разговора си — каза след това мистър Рафиъл. — Ставаше дума за стария Палгрейв, лека му пръст, и неговите вечни истории.
— О, Боже! — въздъхна Естер. — Боя се, че се стремях да избягам от него при всяка възможност.
— Мис Марпъл е проявила повече търпение — каза мистър Рафиъл. — Естер, разказвал ли ти е някога за някакъв убиец?
— О, да — отговори тя. — Няколко пъти.
— И каква точно ти е разказвал? Какво си спомняш?
— Е…
Тя замълча, за да си припомни, и после добави, сякаш за да се оправдае:
— Бедата е, че никога не съм го слушала много внимателно. Виждате ли, тази история беше до голяма степен като една друга, за някакъв лъв в Родезия, която никога не свършваше. Постепенно си бях изработила навика да не слушам какво ми говори.
— Кажи ни това, което помниш.
— Според мен беше свързана с някакво убийство, за което писаха във вестниците. Майор Палгрейв каза, че му се е случило нещо, което не се случва на всеки. Че бил срещнал убиец лице в лице.
— Срещнал? — възкликна мистър Рафиъл. — Тази дума ли използва той? Срещнал?
Естер изглеждаше объркана.
— Така ми се струва… — гласът й беше изпълнен със съмнение. — Или може би каза нещо като: „Мога да ти покажа един убиец“.
— Е, кое от двете? Има известна разлика.
— Не съм много сигурна… Мисля, че искаше да ми покаже някаква снимка.
— Това е нещо друго.
— И след това се впусна надълго и нашироко да ми обяснява за Лукреция Борджия.
— Остави я Лукреция Борджия. Знаем за нея.
— Говореше ми за отравяния и че Лукреция Борджия била много красива и имала рижа коса. И че на света имало много повече жени отровителки, отколкото сме си мислели.
— Боя се — каза мис Марпъл, — че е много вероятно да е прав.
— Каза още, че отровата била женско оръжие.
— Изглежда се е отклонил от темата — забеляза мистър Рафиъл.
— Е, разбира се, той винаги се отклоняваше от темата. И тогава преставах да го слушам и само повтарях „Аха“, „Да“, „Така ли“ или „Не може да бъде“.
— А каква е тази снимка, която е искал да ти покаже?
— Не помня. Може да е било нещо, което е виждал във вестника…
— И не ти е показал никаква снимка?
— Снимка? Не. — Естер поклати глава. — Съвсем сигурна съм в това. Каза ми, че била много красива и че никой не би си помислил, че е убила човек.
— Тя?
— Ето това е — възкликна мис Марпъл. — Всичко е толкова объркано!
— Сигурна ли си, че говореше за жена? — попита мистър Рафиъл.
— О, да, без съмнение.
— И снимката е била на жена?
— Да.
— Не е възможно.
— Така беше — настоя Естер. — Той каза: „Тя е тук, на острова. Ще ти я покажа и ще ти разкажа цялата история“.
Мистър Рафиъл изруга и изрази гласно мнението си за починалия майор Палгрейв, без изобщо да подбира думите си.
— Има вероятност — завърши той — нито дума от това, което е приказвал, да не е истина.
— Да се чуди човек… — промърмори мис Марпъл.
— Значи така — каза мистър Рафиъл. — Старият бърборко е започнал да ти разказва ловни приключения. Преследване на диви свине, стрелба по тигри и слонове, спасяване на косъм от кръвожадни лъвове. Едно или две от тях може да е преживял наистина. Няколко са били чиста измислица, а останалите вероятно е чул от някой друг. След това е заговорил за убийства, като е нижел разказите един след друг. Но най-важното е, че ги е разказвал сякаш са се случили на него самия. Обзалагам се, че повечето от тях е прочел във вестника или е гледал по телевизията.
Той се обърна с упрек към Естер:
— Каза, че не си слушала внимателно. Може би не си разбрала какво ти говори?
— Сигурна съм, че говореше за жена — настоя Естер — защото, съвсем естествено, се зачудих коя ли може да е тя.
— Коя мислиш, че е? — попита мис Марпъл.
Естер се изчерви и обърка.
— О, не исках да… Искам да кажа, не бих…
Мис Марпъл не настоя. Присъствието на мистър Рафиъл щеше да й попречи да разбере какво точно беше предположила Естер Уолтърс. Това можеше да стане само в приятен разговор между две жени, проведен на четири очи. И, разбира се, оставаше възможността Естер Уолтърс да лъже. Естествено, мис Марпъл не изрази гласно това съмнение. Просто го отбеляза като възможност, макар и да не беше склонна да го приеме за истина. Първо, защото не смяташе Естер Уолтърс за лъжкиня и, второ, защото не виждаше причина да лъже.