— Но ти каза — мистър Рафиъл се обърна към мис Марпъл, — ти каза, че също ти е разказал подобна история и че се е канел да ти покаже снимка на мъж убиец!
— Така ми се стори, да.
— Така ти се стори? В началото беше съвсем сигурна!
— Никак не е лесно — отговори мис Марпъл убедено — да предадеш един разговор и да повториш думите на събеседника си напълно точно. Човек винаги запомня това, което му се е сторило, че другият иска да каже, след това го облича в свои думи и това е. Майор Палгрейв наистина ми разказа тази история. Каза ми, че този, който я е разказал на него, е бил лекар и му е показал снимка на убиеца. Но ако трябва да бъда честна докрай, трябва да призная, че точните му думи бяха: „Искате ли да видите лицето на един човек, извършил убийство?“ Естествено, приех, че говори за същата снимка. Че това е снимката на онзи убиец. Но трябва да призная, че е възможно… много малко възможно, но все пак възможно… мислите в главата му да са се объркали и да е свързал онази снимка, която е виждал в миналото, с някаква друга снимка, която е направена наскоро и на която, той е бил убеден в това, е било запечатано лицето на убиец.
— Жени! — изсумтя мистър Рафиъл недоволно. — Всички сте еднакви! Всички до една! Нищо не можете да запомните точно. Никога не сте сигурни как точно е станало нещо! — Той отново изсумтя недоволно и добави с раздразнение: — И какво сега? Докъде стигнахме? Ивлин Хилингдън или жената на Грег, Лъки? Такава бъркотия!
Чу се леко предупредително гюкашляне. До лакътя на мистър Рафиъл стоеше Артър Джаксън. Беше се приближил толкова безшумно, че никой не го забеляза.
— Време е за масажа ви, сър — каза той.
Мистър Рафиъл не положи никакво усилие да скрие гнева си:
— От къде на къде ще се промъкваш така до мен и ще ме караш да подскачам?! Изобщо не те чух!
— Много съжалявам, сър.
— Днес няма да има никакъв масаж! И без това нямам никаква полза от него!
— Не говорете така, сър — каза Джаксън, пълен с професионална жизнерадост. — Скоро ще забележите, ако прекратим.
Той сръчно завъртя стола и го забута към бунгалото.
Мис Марпъл стана, усмихна се на Естер и се отправи към плажа.
Глава осемнадесета
Без благотворното присъствие на свещеник
Тази сутрин плажът беше доста празен. Грег се плискаше във водата по обичайния за него шумен начин, а Лъки лежеше по корем на пясъка с добре намазан с плажно масло гръб. Русата й коса беше разстлана по раменете. Семейство Хилингдън го нямаше. Сеньора Де Касперо заедно с няколко подбрани ухажори лежеше по гръб и говореше гърлено и щастливо на испански. Няколко деца — испанчета и французойчета — играеха на пясъка до водата и се смееха. Пасторът и мис Прескът седяха на плетени столове недалеч и наблюдаваха сцената. Пасторът беше нахлупил шапката си над очите и имаше вид на заспал човек. До тях имаше свободен стол и мис Марпъл се запъти натам.
— О, Боже! — възкликна мис Марпъл.
— Знам, знам! — отвърна мис Прескът.
Това беше израз на общото им съжаление за насилствената смърт.
— Горкото момиче — въздъхна мис Марпъл.
— Колко жалко! — намеси се пасторът. — Такава трагедия!
— За миг си помислихме, че трябва да си вървим, аз и Джереми… Но после решихме да не го правим. Не би било честно спрямо семейство Кендъл. В края на краищата, вината не е тяхна, нали? Би могло да се случи на всекиго.
— В средата на жизнения път се сблъскват със смъртта — каза пасторът тържествено.
— Знаеш колко важно е за тях да успеят — каза мис Прескът. — Вложили са всичките си пари в този хотел.
— Много приятно момиче — каза мис Марпъл, — но ми се струва, че напоследък нещо не изглежда добре.
— Много е неспокойна — съгласи се мис Прескът. — Разбира се, семейството й… — тя поклати глава.
— Наистина, Джоан — укори я пасторът меко, — има някои неща, които…
— Всички го знаят — възрази мис Прескът. — Семейството й живееше недалеч от нас. Една далечна леля… много странно… а един от чичовците й се съблече чисто гол в една от станциите на метрото… Мисля, че беше „Грейт Парк“.
— Джоан! Тези неща не бива да се говорят!