— Колко тъжно — каза мис Марпъл и поклати глава, — макар че това е често срещана форма на лудост. Помня, когато работехме в Организацията за подпомагане на арменците, че един много уважаван възрастен свещеник заболя по същия начин. Обадиха се веднага на жена му и тя дойде да го вземе с такси, увит в одеяло.
— Разбира се, с най-близките роднини на Моли всичко е наред — продължи мис Прескът. — Е, тя никога не се е разбирала с майка си както трябва, но колко момичета в наши дни могат да се похвалят с това?
— Толкова жалко! — поклати глава мис Марпъл.
— Защото едно младо момиче наистина има нужда от знанията и опита на майка си.
— Точно така — съгласи се мис Прескът многозначително. — Моли, трябва да знаете, беше тръгнала подир някакъв мъж… съвършено неподходящ, доколкото успях да разбера…
— Толкова често се случва това! — каза мис Марпъл.
— Семейството й беше разочаровано, разбира се. Но не бяха чули за този младеж от самата Моли, а от някакъв външен човек. Майка й настояла да го доведе вкъщи, за да се запознаят с него както подобава. Но тя отказала, доколкото разбрах. Казала, че било унизително за него. Било обидно да го кара да ходи при семейството й, за да го оглеждат като някакъв си кон. Така казала.
Мис Марпъл въздъхна.
— Колко много такт е нужен в отношенията с младите! — промърмори тя.
— Както и да е. След това й забранили да го вижда.
— Но в днешно време това е невъзможно! — учуди се мис Марпъл. — Момичетата вече ходят на работа и се срещат, с когото си поискат, без някой да може да им забрани.
— Именно тогава, за щастие — продължи мис Прескът, — тя срещнала Тим Кендъл и така да се каже, другият избледнял в съзнанието й. Нямам думи, за да кажа какво облекчение изпитали всички…
— Предполагам, че не са го изразили прекалено явно — каза мис Марпъл. — Това много често може да отблъсне едно младо момиче от подходящия кандидат.
— Да, наистина.
— Човек си спомня себе си… — измърмори мис Марпъл и се замисли за миналото. За някакъв мъж, когото беше срещнала при една игра на крокет. Стори й се приятен — весел, почти бохем във възгледите си. След това баща й, съвсем неочаквано, го прие прекалено радушно. Младежът беше одобрен, решиха, че е подходящ и започнаха да го канят в къщата си прекалено често. А тя, в края на краищата, успя да разбере, че той е направо тъп. Много, много тъп.
Пасторът изглеждаше безопасно задрямал и мис Марпъл реши да опита да насочи разговора към темата, която я интересуваше.
— Разбира се — каза тихо тя — вие познавате това място много по-добре от мен. Идвате тук вече от няколко години, нали?
— Миналата и две години преди това. Остров Сен Оноре ни харесва много. Хората тук са много приятни… Няма ги лъскавите супербогаташи.
— Значи познавате Хилингдън и Дайсън добре?
— Да, доста добре.
Мис Марпъл се прокашля и заговори още по-тихо:
— Майор Палгрейв ми разказа нещо толкова интересно…
— О, той непрекъснато разказваше разни случки, нали? Разбира се, ако човек е пътувал по света колкото него… Бил е в Индия, Африка, Китай, ако не се лъжа…
— Да, наистина — отговори мис Марпъл. — Но аз нямах предвид някоя от тези истории. Това, което ми разказа той, касаеше един… един от хората, които току-що споменах.
— О! — възкликна мис Прескът. Гласът й беше многозначителен.
— Да. И сега се чудя… — Погледът на мис Марпъл се плъзна бавно по плажа и стигна до мястото, където лежеше Лъки и печеше гърба си. — Има много хубав тен, нали, мис Прескът — отбеляза тя. — И косата й… Толкова е прекрасна! Почти същият цвят като косата на Моли Кендъл, нали?
— Единствената разлика е — каза мис Прескът, — че цветът на Моли Кендъл е естествен, а на Лъки е резултат от флакон с боя.
— За Бога, Джоан! — възнегодува пасторът, който неочаквано се беше събудил. — Не мислиш ли, че това, което каза, е недопустимо?
— Никак не е недопустимо — каза мис Прескът язвително. — Просто съобщих един факт.
— Косата й ми се струва много приятна на вид — каза пасторът.
— Естествено, че ще ти се стори. Нали за това я боядисва. Но мога да те уверя, скъпи Джереми, че с това не би могла да заблуди нито една жена. Нали? — Тя погледна въпросително мис Марпъл.
— Да, предполагам… Боя се, че нямам вашия опит в тези неща — отговори мис Марпъл, — но… определено мога да каже, че не изглежда естествено. Никак. На всеки пет или шест дни при корените се появява истинският цвят…