Тя погледна към мис Прескът и двете си кимнаха в знак на чисто женско съгласие.
Пасторът сякаш задряма отново.
— Майор Палгрейв ми разказа нещо наистина необикновено — промърмори мис Марпъл. — За… е, не успях да чуя съвсем добре… понякога недочувам. Стори ми се, че казва… или намекна… — тя замълча.
— Зная за какво говорите. По онова време имаше много приказки…
— Искате да кажете, по времето, когато…
— Когато умря първата жена на мистър Дайсън. Смъртта й беше съвсем неочаквана. Всъщност, всички смятаха, че Гейл страда от malade imaginaire — хипохондрия. Така че, когато получи пристъпа и умря така внезапно… е, разбира се, хората започнаха да приказват.
— Имаше ли някакви неизяснени неща по онова време?
— Докторът беше озадачен. Той беше съвсем млад и нямаше кой знае какъв опит… Беше от онези, които предписват антибиотици за всичко. Знаете кои имам предвид… Тези, които не си правят много труд да прегледат пациента или да се замислят какво му е всъщност. Просто му дават някакви хапчета от шишенце и ако състоянието му не се подобри, опитват с други. Да, струва ми се, че беше озадачен, но изглежда и преди беше имала неприятности със стомаха. Поне съпругът й казваше така, а на пръв поглед нямаше нищо нередно…
— Но вие мислите, че…
— Да, аз винаги се стремя да не приемам нещата на доверие… Човек се съмнява, знаете… А и толкова различни неща казваха хората, че…
— Джоан! — Пасторът се изправи. Изглеждаше ядосан. — Не обичам, когато… Наистина мразя да се разпространяват такива злонамерени приказки. Винаги сме се противопоставяли на подобни неща! Не гледайте злото, не слушайте злото, не причинявайте зло с думите си! И най-важното, не мислете злото никому! Това би трябвало да е девизът на всеки християнин, мъж или жена!
Двете жени млъкнаха смутено. Бяха получили укор от един мъж и отдавайки дължимото на възпитанието си, замълчаха смирено. Само че вътрешно бяха ядосани, объркани и никак не се разкайваха. Мис Прескът хвърли на брат си поглед, изпълнен с неприкрито раздразнение.
Мис Марпъл извади плетката си и започна да я оглежда. За щастие обаче шансът беше на тяхна страна.
— Отче! — извика тъничко, пискливо гласче. Беше едно момиченце французойче, от тези, които си играеха край водата. Беше се приближило, без да го забележат, и сега стоеше до стола на пастора.
— Отче! — изчурулика още веднъж детето.
— М-м? Да, миличко? Какво има, малкото ми? — попита пасторът на френски.
Детето обясни. Беше възникнал спор за това, чий ред е да плува с плавниците, а трябваше да се решат и някои други въпроси на крайбрежния етикет. Пастор Прескът обичаше децата извънредно много, особено момиченцата, и винаги с удоволствие се намесваше, за да им помогне да решат споровете си. Той стана с готовност и придружи детето до водата. Мис Марпъл и мис Прескът въздъхнаха дълбоко и се спогледаха многозначително.
— Джереми, и, разбира се, той има право, винаги се противопоставя на злонамерените клюки — каза мис Прескът. — Но нима човек може да не обръща внимание на това, което говорят хората? Та, както казах, по онова време се говореха какви ли не неща.
— Да! — подкани я мис Марпъл нетърпеливо.
— Тази млада жена, тогава се казваше мис Креторе, ако не се лъжа, беше някаква братовчедка на мистър Дайсън и се грижеше за мисис Дайсън. Даваше й лекарствата и всичко останало. — Последва кратка многозначителна пауза. — И, разбира се, доколкото разбрах — гласът на мис Прескът стана съвсем тих, — между нея и мистър Дайсън е имало това-онова. Много хора бяха забелязали. Искам да кажа, такива неща не могат да останат скрити задълго на място като онова. После се разказваше някаква прелюбопитна история, за някакво лекарство, което Едуард Хилингдън й купил от аптеката.
— О, значи и Едуард Хилингдън е участвал?
— Да. Той беше много хлътнал… Хората забелязват такива неща… И Лъки — мис Креторе, си играеше с двамата и ги използваше както си пожелае. Грегъри Дайсън и Едуард Хилингдън. Не можем да не признаем, ме винаги е била привлекателна жена.
— Макар и вече да не е млада както някога — отбеляза мис Марпъл.
— Точно така. Но винаги се е носела хубаво и се е гримирала много добре. Естествено тогава, когато беше само бедната роднина, далеч не беше така безгрижна и весела, както сега. На пръв поглед изглеждаше, че е много предана на горката болна… Но… Е, виждате какво става…
— А тези приказки… за лекарството от аптеката… Как стана така, че хората се разприказваха?