— Е, това не е станало в Джеймстаун. Струва ми се, че са били на Мартиника. Французите, доколкото знам, не са толкова стриктни, колкото нас, щом става дума за лекарства… Та аптекарят споменал на някого и мълвата тръгнала… Знаете как става…
Мис Марпъл знаеше по-добре от всички.
— Аптекарят казал, че полковник Хилингдън поискал някакво лекарство, но не успял да си спомни точно името му и се наложило да извади от джоба си едно листче, на което то било записано. Както и да е… Както казах, хората говореха след това много…
— Но не мога да разбера как полковник Хилингдън… — Мис Марпъл се намръщи объркано.
— Предполагам, че е бил използван като маша. Няма значение. Все едно, Грегъри Дайсън се оженил повторно след почти неприлично кратък срок. Има-няма месец след това, както разбрах.
Те се спогледаха.
— Но не е имало истински подозрения? — попита мис Марпъл.
— О, нищо такова… Само… приказки. Естествено, много възможно е да са били напълно безпочвени.
— Майор Палгрейв не мислеше така.
— Това ли ви каза той?
— Не, всъщност не го слушах много внимателно — призна мис Марпъл. — Само се чудех дали и на вас е казал същото…
— Един ден ми я посочи — отговори мис Прескът.
— Така ли? Наистина ли ви я посочи?
— Да. Всъщност, в началото си помислих, че има предвид мисис Хилингдън. Един ден започна да фъфли и да говори със запъване. Каза ми: „Виждаш ли онази жена, ей там? Според мен тя е извършила убийство и се е измъкнала безнаказано“. Аз бях шокирана, разбира се. „Шегувате се, майор Палгрейв“ — отговорих му. А той каза: „Да, да, мила моя, нека да го наречем шега“. Дайсън и Хилингдън седяха на една маса съвсем близо до нашата и се притесних, да не би да ни чуят. Той пак започна да фъфли и заеква и каза: „Не бих седнал на чаша с някои хора, ако те ще приготвят коктейлите ми. Все едно че съм на вечеря с някоя Борджия.“
— Колко интересно! — каза мис Марпъл. — А спомена ли нещо за някаква снимка?
— Не помня… Не беше ли някаква изрезка от вестник?
Мис Марпъл понечи да отговори, но стисна устни. Нечия сянка закри слънцето за миг. Ивлин Хилингдън беше спряла край тях.
— Добро утро — поздрави тя.
— Чудех се защо още ви няма — отговори мис Прескът приветливо.
— Бях в Джеймстаун. На покупки.
— О, ясно.
Мис Прескът се огледа разсеяно наоколо и Ивлин Хилингдън добави:
— Не взех Едуард с мен. Мъжете не обичат да пазаруват.
— Имаше ли нещо интересно?
— О, не ходих на такива покупки. Бях до аптеката.
Тя се усмихна, кимна леко и продължи нататък по плажа.
— Толкова приятни хора са тези Хилингдън! — отбеляза мис Прескът. — Макар че не е лесно да опознаеш мисис Хилингдън, струва ми се. Искам да кажа, тя винаги е любезна и учтива… но е много трудно да я опознаеш по-добре.
Мис Марпъл се съгласи замислено.
— Човек никога не може да е сигурен какво точно си мисли — каза мис Прескът.
— А може би така е по-добре — отговори мис Марпъл.
— Моля? Не разбрах.
— Нищо особено всъщност, но все имам чувството, че мислите й са доста смущаващи.
— О! — възкликна мис Прескът с объркано изражение на лицето. — Разбирам какво искате да кажете.
Тя смени темата:
— Доколкото зная, те имат много хубава къща в Хемпшир… И един син… или двама… които са отишли в Уинчестър.
— Познавате ли добре Хемпшир?
— Не. Почти не го познавам. Струва ми се, че къщата им е близо до Алтън.
— Аха — каза мис Марпъл и попита: — А къде живеят Дайсън?
— В Калифорния — отговори мис Прескът. — Тоест, когато се приберат у дома, а това не става често. Пътуват много.
— Когато човек пътува, среща толкова много хора, за които не знае нищо… — забеляза мис Марпъл. — Искам да кажа… научаваш само това, което са решили да ти кажат за себе си, нали? Всъщност вие не знаете със сигурност, че семейство Дайсън живее в Калифорния.
Мис Прескът я погледна с изненада.
— Сигурна съм, че мистър Дайсън каза така.
— Да, да. Точно това имам предвид. И същото важи за семейство Хилингдън. Искам да кажа, когато ми казахте, че живеят в Хемпшир, вие всъщност само повторихте това, което сте чули от тях самите. Нали е така?
Мис Прескът изглеждаше леко разтревожена.
— Да не би да искате да кажете, че не живеят в Хемпшир? — попита тя.