— Не, не. Не твърдя това — отговори мис Марпъл бързо със смирен тон. — Просто ги дадох като пример за това, което човек знае и което не знае за хората.
— Аз ви казах преди известно време — добави тя след малко, — че живея в Сейнт Мери Мийд. Това е едно селце, за което без съмнение не сте чували никога. Само че вие не сте се убедили лично, че живея там, а просто приемате думите ми за истина, нали?
Мис Прескът се въздържа и не каза, че не я интересува ни най-малко къде живее мис Марпъл. Някакво селце в Южна Англия и толкова.
— О, разбирам какво искате да кажете — съгласи се тя бързо. — Така е, когато човек е в чужбина, не може да бъде много внимателен.
— Не исках да кажа точно това — възрази мис Марпъл.
В ума й се въртяха някакви странни мисли. Ами дали самата тя беше сигурна, че пастор Прескът и сестра му наистина са тези, за които се представят? Така твърдяха те. Наистина нямаше никакви факти, които да оборят твърдението им. А всъщност за него не би представлявало никакъв проблем да си сложи свещеническа яка, да се облече в подходящи дрехи, да говори каквото трябва… Ако има причина да го направи…
Мис Марпъл познаваше много добре свещениците от юга, но Прескът беше от Северна Англия. Не беше ли от Даръм? Тя не се съмняваше, че са именно Прескът. Но въпреки всичко нещата опираха до едно и също — човек приема за истина това, което му кажат.
Може би трябва да се пазиш от подобни неща.
Може би… Тя поклати глава замислено.
Глава деветнадесета
За какво служи една обувка
Пастор Прескът се върна при жените леко задъхан, тъй като да играеш с деца винаги е уморително.
След малко той и сестра му се отправиха към хотела, защото решиха, че на плажа е станало прекалено горещо.
— Но — каза сеньора Де Касперо презрително, когато те се отдалечиха, — как може на един плаж да е горещо? Абсолютна глупост е да мислиш, че… И само я вижте как е облечена… ръцете, дори шията й са покрити… А може би така е по-добре, защото кожата й е ужасяваща… Като на оскубана кокошка!
Мис Марпъл пое дълбоко дъх. Трябваше да поговори със сеньора Де Касперо — сега или никога. За нещастие не знаеше какво да й каже. Едва ли между тях двете можеше да има някаква обща тема за разговор.
— Имате ли деца, сеньора? — попита тя накрая.
— Имам три ангела — отвърна сеньората и целуна върховете на пръстите си.
Мис Марпъл не беше много сигурна какво точно означава това — дали, че потомците на сеньора Де Касперо наистина са на небето, или че характерите им са ангелски.
Един джентълмен от компанията направи забележка на испански, а сеньората отметна глава назад и се разсмя звучно и мелодично.
— Разбрахте ли какво каза? — попита тя мис Марпъл.
— Боя се, че не — отговори мис Марпъл със съжаление.
— Може би така е по-добре. Той е много порочен човек.
Последва бърз разпален разговор на испански.
— Наистина е ужасно, ужасно — сеньора Де Касперо внезапно заговори отново на английски с помръкнало лице, — че полицията не ни пуска да си вървим от този остров. Карам се, пищя, тропам с крак, а те знаят само не и не. Знаете ли как ще свърши всичко това? Всички ни ще убият!
Кавалерът й се опита да я успокои.
— Но казвам ви! Това място е прокълнато! Знаех си още от началото! Онзи стар майор… толкова беше грозен… Имаше лошо око, помните ли? Кривоглед! Колко е злокобно това! Всеки път като ме погледнеше, правех „рога“ с ръката! — Тя показа нагледно как става това. — Макар че като е кривоглед, никога не знаеш дали гледа теб или другаде.
— Едното му око беше изкуствено — обясни мис Марпъл. — Доколкото разбрах, когато е бил съвсем млад е преживял някаква злополука. Не е виновен той.
— Казвам ви, че този човек носеше нещастие! Казвам ви, че имаше лошо око! Гледаше лошо!
Ръката й отново се вдигна нагоре и направи добре известния испански знак — свит юмрук с изправени нагоре показалец и малък пръст.
— Както и да е — добави тя весело, — сега е мъртъв и няма нужда повече да го гледам. Не обичам да гледам грозни неща!
Това според мис Марпъл беше доста груб епитаф за покойния майор Палгрейв.
Малко по-надолу на плажа Грегъри Дайсън беше излязъл от водата. Лъки се беше обърнала по гръб, а Ивлин Хилингдън я гледаше и изражението на лицето й поради някаква причина накара мис Марпъл да потрепери.
„Едва ли е от студ… При това слънце…“ — помисли си тя.