Усети, че настръхва.
Стана и бавно се върна в бунгалото си. На пътеката срещна мистър Рафиъл и Естер Уолтърс, които слизаха към плажа. Мистър Рафиъл й намигна. Мис Марпъл не му намигна в отговор, а го изгледа неодобрително.
Влезе в бунгалото си и легна на леглото. Чувстваше се уморена, стара и разтревожена.
Беше напълно сигурна, че няма никакво време за губене… Съвсем скоро щеше да е твърде късно… Слънцето щеше да залезе… слънцето… Човек винаги трябва да гледа слънцето през опушено стъкло… Къде ли е онова парче опушено стъкло, което някой й даде?
Не, в края на краищата нямаше да й е необходимо. Една сянка беше закрила слънцето… Сянка… Сянката на Ивлин Хилингдън… Не, не на Ивлин Хилингдън… Сянката… (Как бяха думите?) Сянката на Долината на смъртта. Точно така. Трябваше… как беше? Да направи с ръката си „рога“… Да отклони лошите погледи… лошото око на майор Палгрейв…
Мис Марпъл отвори очи. Беше задрямала. Но наистина имаше сянка… Някой надничаше през прозореца.
Сянката се отдръпна, но тя успя да види чия беше — на Артър Джаксън.
„Какво нахалство — помисли си мис Марпъл и добави недоволно: — Точно като Джонас Пери.“
Сравнението никак не беше в полза на Джаксън.
След това тя се зачуди защо му беше да наднича в спалнята й. За да провери дали е там? Или да види дали спи?
Тя стана, отиде в банята и погледна предпазливо през прозореца.
Артър Джаксън стоеше до вратата на съседното бунгало. Бунгалото на мистър Рафиъл. Тя видя как се оглежда предпазливо и се вмъква вътре точно като крадец. „Интересно“ — помисли си мис Марпъл. Защо трябваше да се оглежда така предпазливо? Какво по-естествено от това да влезе в бунгалото на мистър Рафиъл, още повече, че и неговата стая беше вътре. Той непрекъснато влизаше и излизаше от него. Защо трябваше да се оглежда така боязливо и гузно? „Може да има само една причина — каза си тя. — Искал е да се увери, че никой няма да забележи, че влиза в бунгалото точно сега, защото смята да направи нещо нередно вътре.“
Разбира се, по това време всички бяха на плажа, с изключение на тези, който бяха тръгнали на разходка. След около двадесет минути самият Джаксън също трябваше да слезе на плажа, за да помогне на мистър Рафиъл да се изкъпе в морето. Ако искаше да направи нещо в бунгалото, без никой да го забележи, моментът беше много подходящ. Беше се уверил, че мис Марпъл лежи заспала в леглото си и че наоколо няма никой друг, който би могъл да го види. Е, а тя трябваше да направи точно това.
Тя седна на леглото, бутна с крака сандалите си настрани и обу едни платненки. След това поклати глава, събу платненките и извади от куфара си чифт обувки, токът на едната, от които беше почти счупен, защото го беше закачила в прага на една врата. Тя го направи дори още по-неустойчив с помощта на един пирон, взе обувките в ръце и излезе тихо навън по чорапи. С цялата предпазливост на ловец, прокрадващ се срещу вятъра към стадо антилопи, мис Марпъл заобиколи бавно бунгалото на мистър Рафиъл. Внимателно зави зад ъгъла. Обу обувката със здравия ток, счупи окончателно тока на другата, коленичи бавно и се просна по очи под прозореца. Ако Джаксън беше чул нещо, ако дойдеше до прозореца, за да види какво става, щеше да завари една възрастна дама, паднала заради счупения ток на обувката си. Само че, изглежда не беше чул нищо.
Мис Марпъл надигна глава много, много внимателно. Прозорците на бунгалото не бяха високо. Тя се прикри леко зад бръшляна и надникна вътре…
Джаксън беше коленичил пред един куфар. Капакът му беше вдигнат и мис Марпъл забеляза, че вътре има специални отделения, пълни с различни документи. Джаксън ги преглеждаше, като ги вадеше един по един от дългите книжни пликове. Мис Марпъл не остана дълго на наблюдателния си пост. Трябваше само да види какво прави Джаксън. Сега знаеше. Джаксън си пъхаше носа там, където не му беше работата. Дали търсеше нещо конкретно или просто задоволяваше природните си инстинкти, тя не можеше да прецени. Но убеждението й, че Артър Джаксън и Джонас Пери си приличат не само по външен вид се затвърди още повече.
Проблемът сега беше да се оттегли. Тя много внимателно коленичи отново и пропълзя покрай цветната леха, докато стигна достатъчно далеч от прозореца. Върна се в бунгалото си и внимателно свали обувките със счупения ток. Погледна ги с признателност. Добро хрумване, което би могло да се използва и друг път, ако се наложи. Тя обу отново сандалите си и тръгна замислено към плажа.