— Да, да. Е, това не ми звучи никак страшно. Има още нещо. Изглежда жена ти е имала моменти, в които, както се изразява тя самата, е губела съзнание. Кратки периоди от време, през които не помни какво е правила и къде е ходила. Знаеше ли за това, Тим?
— Не — отвърна Тим бавно. — Не знаех. Никога не ми е казвала такова нещо. Сега, след като научих за какво става дума, струва ми се бях забелязал, че от време на време изглеждаше доста разсеяна, сякаш изпадаше в някакъв унес… — Той замълча замислен. — Да, това обяснява всичко. Не можех да разбера как е възможно да забравя и най-обикновените неща или понякога да не знае кое време на деня е. Мислех си, че просто е станала ужасно невнимателна… — Тим изглеждаше ядосан. — Значи й трябва психиатър, това ли е?
— О, стига, Тим… Не се ядосвай само заради името. Невролог, психолог, някой специалист по нервни заболявания… В Кингстън има един добър специалист… Разбира се, може да я изпратим и в Ню Йорк. Все пак нещо предизвиква тези нервни смущения у жена ти. Нещо, за което тя самата може и да не си дава сметка. Консултирай се с някого, Тим. Направи го колкото се може по-бързо.
Доктор Греъм потупа Тим Кендъл по рамото и стана.
— Засега всичко е наред и няма от какво да се безпокоиш. С Моли имате добри приятели. Ще я наблюдаваме и ще се грижим за нея, доколкото можем.
— И тя няма… няма да опита да го направи отново?
— Мисля, че е малко вероятно — успокои го доктор Греъм.
— Но не е толкова сигурно?
— Разбира се, че не може да сме напълно сигурни. Това е едно от първите неща, които човек научава, когато се захване с моята професия. — Доктор Греъм сложи ръка на рамото на Тим. — Не се тревожи прекалено много.
— Лесно е да се каже това — каза си Тим, след като докторът излезе. — Не се тревожи прекалено много! От какво си мисли, че съм направен? От желязо?
Глава двадесет и първа
Джаксън за козметиката
— Сигурна ли сте, че нямате нищо против, мис Марпъл? — попита Ивлин Хилингдън.
— Но, разбира се, че нямам, мила — отговори мис Марпъл. — Даже се радвам, че мога да бъда полезна с нещо. На моята възраст хората се чувстват толкова ненужни… Излишни… Особено на място като това, където нямам никакви задължения и просто се забавлявам, доколкото мога. Наистина, ще остана при Моли с удоволствие. Вие отидете да се разходите… Къде щяхте да ходите? До „Пеликан Пойнт“, нали?
— Да — отговори Ивлин. — И двамата с Едуард много харесваме това място. По цял ден мога да гледам как птиците се гмуркат, за да ловят риба. В момента Тим е при Моли, но той има много работа, а не би искал да я остави сама за дълго.
— И правилно — съгласи се мис Марпъл. — На негово място и аз бих постъпила така. Човек не може да е сигурен за нещо такова. Когато някой се е опитал да се… Е, хайде, не се бавете, мила моя.
Ивлин тръгна и се присъедини към малката група, която я очакваше. Мъжът й, семейство Дайсън и още двама или трима други. Мис Марпъл провери принадлежностите си за плетене, увери се, че е взела всичко необходимо и се оправи към бунгалото на семейство Кендъл.
Когато се качи на верандата, през полуотворения френски прозорец тя чу гласа на Тим:
— Кажи ми защо го направи, Моли? Кое те накара? Аз ли направих нещо нередно? Не може да няма някаква причина! Моля те, кажи ми!
Мис Марпъл спря. Последва кратка пауза и Моли отговори:
— Не зная, Тим. Наистина не зная. Изглежда нещо ме е прихванало…
Мис Марпъл почука на стъклото и влезе.
— О, ето ви и вас, мис Марпъл. Колко мило, че дойдохте!
— Наистина не ми коства нищо — отговори мис Марпъл. — Радвам се, че съм в състояние да ви помогна. Може ли да седна на този стол? Моли, изглеждаш много по-добре. Толкова се радвам!
— Добре съм — каза Моли. — Вече съм съвсем добре. Само… само много ми се спи.
— Няма да говоря — отговори мис Марпъл. — Ти лежи и си почивай. Аз пък ще поплета.
Тим Кендъл й хвърли поглед, изпълнен с благодарност, и излезе. Мис Марпъл се настани на стола.
Моли лежеше на лявата си страна. Имаше изтормозен, унесен вид.
— Много мило, че дойдохте, мис Марпъл — каза тя тихо, почти шепнешком. — Аз… мисля, че ще поспя.
Моли се обърна леко и затвори очи. Дишането й сега беше далеч по-равномерно, макар и да не беше напълно нормализирано. Дългият опит на мис Марпъл като болногледачка я накара почти машинално да оправи чаршафа и да подпъхне одеялото отстрани под дюшека. Когато го направи, напипа отдолу нещо твърдо и продълговато. Доста изненадана, тя улови предмета и го извади. Беше книга. Мис Марпъл хвърли поглед към момичето на леглото, но то лежеше напълно спокойно. Очевидно вече спеше. Мис Марпъл разгърна книгата. Беше някакво четиво върху душевните заболявания. Страниците се отвориха сами на едно място, където се описваха началните фази на манията за преследване, както и други прояви на шизофренията и свързаните с нея отклонения.