Книгата не беше написана на трудноразбираем медицински език, явно беше популярна, предназначена за широката публика. Мис Марпъл се зачете и лицето й стана много мрачно. След малко затвори книгата и се замисли. След това се наведе и внимателно я постави на мястото й под дюшека.
Поклати глава озадачено. Стана безшумно от стола, направи няколко крачки до прозореца и рязко погледна назад през рамо. Очите на Моли бяха леко отворени, но още докато мис Марпъл се обръщаше, бързо се затвориха. Всичко стана толкова светкавично, че за миг мис Марпъл не беше сигурна дали не си го е въобразила. Нима Моли се правеше, че спи? А може би това не беше толкова странно в края на краищата? Може би се боеше, че мис Марпъл ще започне да говори с нея, ако й покаже, че е будна. Да, може би това беше обяснението.
А не долови ли в погледа й някакво коварство, нещо дълбоко неприемливо? „Как бих могла да съм сигурна — помисли си мис Марпъл. — Как бих могла?“
Реши, че трябва да опита да поговори с доктор Греъм при първа възможност. Върна се край леглото и седна на стола. След около пет минути й се стори, че Моли е заспала наистина. Едва ли буден човек би могъл да лежи толкова неподвижно и да диша толкова равномерно. Мис Марпъл стана отново. Днес беше с платненките си. Наистина, те не бяха особено елегантни, но пък бяха много подходящи за топлия климат и удобни за краката.
Тя обиколи тихо стаята, като спря и пред двата прозореца, които гледаха в различни посоки.
Мястото около хотела изглеждаше тихо и опустяло. Мис Марпъл се върна до стола си и тъкмо се канеше да седне отново, когато й се стори, че отвън чува някакъв звук. Скърцане на обувка на верандата? Тя се поколеба за миг, след това отиде до френския прозорец, отвори го, излезе навън и се обърна към стаята.
— Ще се върна след съвсем малко, мила — каза тя. — Само ще отида до бунгалото си, за да видя къде съм оставила онзи модел… Бях сигурна, че съм го взела със себе си. Няма да се притесняваш докато се върна, нали? — След това отново се обърна напред и си каза: — Заспала е. Горкото дете! Нека поспи, това е добре за нея.
Мис Марпъл прекоси тихо верандата, слезе по стъпалата и сви вдясно по пътеката. Тя тръгна зад някакви храсти — изглежда хибискус — и ако някой любопитен наблюдател я гледаше, щеше да види, че бързо тръгва покрай цветната леха, заобикаля бунгалото и отново влиза в него през задната врата. Оттам се влизаше направо в малката стаичка, която Тим понякога използваше за кабинет и през нея — във всекидневната.
Големите завеси вътре бяха почти спуснати, за да прогонят горещината. Мис Марпъл се мушна зад едната от тях. И зачака. През прозореца се виждаше верандата и щеше да забележи всеки, който опита да се приближи до стаята на Моли. Няколко минути — четири или пет — не се случи нищо.
След това елегантната фигура на Артър Джаксън се изкачи по стъпалата на верандата. Той спря за миг пред френския прозорец, който беше полуотворен и почука тихичко. Мис Марпъл не чу никакъв отговор. Джаксън се огледа — бързо и крадешком — и се промуши през пролуката. Мис Марпъл застана до вратата, през която се влизаше в банята и повдигна изненадано вежди. Замисли се за малко, след това излезе навън в коридора и, влезе в банята през другата врата.
Джаксън, който разглеждаше рафта с тоалетни принадлежности над мивката, се обърна рязко. Изглеждаше стреснат, което не беше изненадващо.
— О… — каза той — Не предполагах, че…
— Мистър Джаксън! — възкликна мис Марпъл с изумление в гласа.
— Помислих си, че може да сте някъде тук — каза Джаксън.
— Търсите ли нещо? — попита мис Марпъл.
— Всъщност — отговори той — гледах каква марка крем за лице ползва мисис Кендъл.
Мис Марпъл оцени по достойнство факта, че Джаксън, който държеше кутията с крем в ръка, прояви досетливостта да заяви това веднага.
— Приятна миризма — каза той и сбърчи нос. — Доста добър крем в сравнение с някои други. По-евтините марки не са подходящи за всяка кожа. Много е вероятно понякога дори да предизвикат възпаления. Същото важи и за някои пудри за лице.