— Може би сте чули или видели нещо особено? — осмели се да попита мис Марпъл.
— Зная какво говоря — каза Естер Уолтърс. Тонът й беше груб и враждебен.
— Тези убийства… — започна мис Марпъл.
— Не можете ли да забравите за тези убийства? — прекъсна я Естер. — След разговора си с вас мистър Рафиъл мисли само за тях! Защо просто… не ги оставите намира? Никога няма да разберете кой ги е извършил, сигурна съм в това!
Мис Марпъл я погледна.
— Смятате, че знаете кой е, нали? — попита тя.
— Мисля, че зная. Да. Сигурна съм.
— А тогава не е ли по-добре да кажете, на когото трябва… Да направите нещо…
— А защо? Каква полза ще има от всичко това? Не бих могла да докажа нищо. А и да докажа, какво толкова ще стане? Хората днес се отървават толкова лесно… Това се нарича понижена вменяемост или нещо такова… Няколко годинки в затвора и отново навън свободен като птичка.
— Ами… ако това, че не предупредите, доведе до смъртта на някой друг? Ако има още жертви?
Естер поклати уверено глава.
— Това няма да се случи.
— Човек не може да е сигурен в такова нещо.
— Аз съм сигурна. Във всеки случай не виждам кой би могъл да… — Тя се намръщи и добави с небрежен тон: — Както и да е… може би наистина става дума за понижена вменяемост. Може би, ако си умствено неуравновесен, не можеш да не направиш нещо такова… О, не зная! Най-добре според мен ще бъде тя да си отиде с този… който и да е той… и всички да забравим за тази история.
Тя погледна часовника си, възкликна с изненада и стана.
— Трябва да отида да се преоблека.
Мис Марпъл я проследи с поглед. „Местоименията — мислеше тя — винаги могат да те объркат, а жените като Естер Уолтърс са особено склонни да ги ръсят наляво и надясно.“ Дали Естер наистина беше убедена, че жена е отговорна за смъртта на майор Палгрейв и Виктория? Така й се стори. Мис Марпъл се замисли.
— А, мис Марпъл! Седите тук съвсем сама и даже не плетете!
Беше доктор Греъм, с когото безуспешно се беше мъчила да се срещне. И ето го сега — беше дошъл при нея сам и по всичко личеше, че е готов да побъбри няколко минути. „Но няма да остане дълго — помисли си мис Марпъл, — защото той също имаше навика да се преоблича за вечеря и освен това вечеряше доста рано.“ Тя му каза, че следобеда е била до леглото на Моли Кендъл.
— Човек трудно може да повярва, че състоянието й се подобри толкова бързо — завърши тя.
— Е — каза доктор Греъм в отговор, — това не е чак толкова изненадващо. Знаете ли, тя не беше взела много голяма доза.
— Доколкото разбрах, беше взела половин флакон хапчета.
Доктор Греъм се усмихна благосклонно.
— Не — каза той. — Не мисля, че е взела толкова много. Може би е искала да ги вземе и в последния момент е изхвърлила част от тях… Хората, които имат намерение да се самоубият, невинаги искат наистина да го направят. Нещо сякаш ги спира и не вземат смъртоносната доза… Не е задължително да искат да измамят околните… Това е нещо като подсъзнателна защитна реакция.
— Но може и да е умишлено. Искам да кажа… да го представи като… — мис Марпъл замълча.
— Възможно е и това — отговори доктор Греъм.
— Ако например са се скарали с Тим?
— Но те никога не се карат. Изглежда са много привързани един към друг. Въпреки това не е изключено веднъж да се случи. Не. Мисля, че сега с нея всичко е наред. Вече може да стане и да прави каквото прави винаги. Все пак по-добре е да полежи още ден-два.
Доктор Греъм стана, кимна усмихнато и тръгна към хотела. Мис Марпъл остана на мястото си още малко.
В главата й се въртяха най-различни мисли… Книгата под дюшека на Моли… Как Моли се правеше, че спи…
Нещата, които беше чула от Джоан Прескът и след това от Естер Уолтърс…
И тогава се върна към началото на всичко това… Майор Палгрейв…
Нещо се въртеше в ума й… Нещо свързано с майор Палгрейв…
Нещо, което ако можеше да си спомни…
Глава двадесет и трета
Последният ден
I.
„Настана вечер и настана утро — ден последен“ — каза си мис Марпъл.
След това, малко объркана, тя седна изправена на стола си. Беше задрямала — нещо невероятно, защото фолклорният оркестър свиреше, а всеки, който би могъл да заспи при този шум… „Е, това показва, че вече съм свикнала с това място“ — помисли си тя. Та, какво си помисли преди малко? Някакъв цитат, който при това беше погрешен. Ден последен? Ден първи. Така би трябвало да бъде. Но сега не беше първият ден… Изглежда не беше и последният.