Тя отново се изправи. Истината беше, че е безкрайно уморена. И цялата тази тревога, чувството, че за срам и позор не може да се справи… Тя си спомни още веднъж онзи странен, неприятен, коварен поглед, който й отправи Моли изпод полузатворените си клепачи. Какво ли ставаше в главата на това момиче? А колко различно изглеждаше всичко в началото! Тим Кендъл и Моли — толкова приятна и щастлива млада двойка! Семейство Хилингдън също — така любезни, така учтиви… това, което се нарича „симпатични“ хора. И веселият, сърдечен, общителен Грег Дайсън, и жизнерадостната бъбрива Лъки, която можеше да говори, без да спре часове наред, доволна от себе си и света… Четирима души, които толкова добре се разбираха помежду си… Пастор Прескът — този благ, мил човек. Джоан Прескът… да, у нея имаше кисела жилка, но пък иначе беше много приятна жена, а приятните жени трябва да се развличат с клюки от време на време. Те трябва да знаят какво става около тях, да знаят кога две и две правят четири и кога е възможно да станат пет! Подобни жени не биха могли да навредят никому. Езиците им наистина рядко остават в покой, но пък ако изпаднеш в беда се държат мило с теб. Мистър Рафиъл — човек с характер, личност, мъж, когото човек не би могъл да забрави при никакви обстоятелства. Но мис Марпъл мислеше, че знае още нещо за мистър Рафиъл.
Лекарите многократно го бяха отписвали, така твърдеше той, но този път, според нея, бяха много по-сигурни в прогнозите си. Мистър Рафиъл знаеше, че дните му са преброени.
След като знаеше това със сигурност, дали нямаше нещо, което да му се прииска да направи?
Мис Марпъл се замисли над този въпрос.
Отговорът би могъл да е от голяма важност.
Какво беше казал той… когато гласът му беше мъничко по-силен, мъничко по-самоуверен? Мис Марпъл умееше много добре да различава интонацията на хората. Толкова много беше слушала през живота си…
Мистър Рафиъл й каза нещо, което не беше истина.
Тя се огледа наоколо. Вечерният въздух, мекият аромат на цветята, масите с малките светлинки, жените с красиви тоалети, Ивлин с тъмна вечерна рокля, Лъки — с бяла, с блестяща руса коса… Тази вечер всички изглеждаха весели и изпълнени с живот. Дори Тим Кендъл се усмихваше. Той мина покрай маста й и каза:
— Не зная как да ви се отблагодаря за това, което направихте. Моли вече е такава, каквато беше. Докторът каза, че утре ще може да стане.
Мис Марпъл му се усмихна и каза, че това е добра новина. Само че… откри, че й е много трудно да се усмихне. Да, съвсем определено беше страшно уморена…
Тя стана и бавно тръгна към бунгалото си. Щеше й се да продължи да мисли, да се чуди, да се мъчи да си спомни, да събере на едно място отделните факти, погледи, думи… Но не беше в състояние да го направи. Умореният й ум се бунтуваше. „Върви да спиш — казваше той. — Просто трябва да отидеш да спиш!“
Мис Марпъл се съблече, легна в леглото и прочете няколко стиха, от стихосбирката, която държеше до възглавницата си, след което угаси лампата. В тъмнината тя отправи към небето молитва. Човек не може да свърши всичко сам. Понякога има нужда от помощ.
— Нищо няма да се случи тази вечер — промърмори тя, изпълнена с надежда.
II.
Мис Марпъл се събуди внезапно и седна в леглото. Усещаше ударите на сърцето си. Запали лампата и погледна часовника. Беше два. Два през нощта, а навън ставаше нещо. Тя стана, облече пеньоара, обу чехлите, омота около главата си вълнен шал и излезе да разузнае. Наоколо се движеха хора с фенери. Сред тях тя видя пастор Прескът и отиде при него.
— Какво се е случило?
— О, мис Марпъл! Мисис Кендъл. Мъжът й се събудил и видял, че се е измъкнала от леглото и е излязла. Търсим я.
Той продължи нататък. Мис Марпъл тръгна след него по-бавно. Къде ли може да е отишла Моли?
Защо? Дали беше планирала всичко това, дали беше възнамерявала да се измъкне веднага щом престанат да я наблюдават, когато мъжът й е заспал дълбоко?
Мис Марпъл реши, че това не е изключено. Но защо?
Каква беше причината? Дали наистина, както каза Естер Уолтърс, нямаше някакъв друг мъж? И ако имаш, кой би могъл да е той? Или имаше някаква по-зловеща причина…
Тя продължи да върви напред, да се оглежда и да наднича в храстите. Тогава изведнъж чу слаб вик:
— Тук! Насам!