Викът долетя някъде недалеч от нея. „Трябва да е някъде откъм потока, който се спуска в морето“ — помисли си тя и тръгна нататък колкото се може по-бързо. Всъщност се оказа, че не са излезли толкова много хора, колкото й се бе сторило в началото. Повечето изглежда продължаваха да спят в бунгалата си. Тя забеляза една група хора, застанали на брега на потока. Някакъв мъж изтича покрай нея натам, като едва не я събори. Беше Тим Кендъл. Само след секунда чу отчаяния му вик:
— Моли! Боже мой! Моли!
Едва след минута мис Марпъл успя да стигне до групата. Тя се състоеше от единия готвач кубинец, Ивлин Хилингдън и две от местните момичета. Те се разделиха и направиха път на Тим Кендъл. Мис Марпъл дойде, тъкмо когато той се наведе, за да погледне.
— Моли… — Тим бавно се отпусна на колене. Мис Марпъл видя тялото на момичето, проснато в потока, с лице под водата и златистата коса, разстлана над бродирания шал, скриващ раменете. С плискането и бълбукането на потока всичко това й се стори като някаква сцена от „Хамлет“ с мъртвата Офелия-Моли…
Когато Тим протегна ръка, за да я докосне, тихата, разумна мис Марпъл реши да овладее положението и заговори с властен заповеднически тон:
— Не я докосвай, Кендъл. Не трябва да я пипаме.
Тим се обърна към нея и я погледна.
— Но… Трябва… Това е Моли… Аз трябва…
Ивлин Хилингдън докосна рамото му с ръка.
— Тя е мъртва Тим. Проверих пулса й.
— Мъртва!? — проговори Тим сякаш не можеше да повярва. — Мъртва!? Искаш да кажеш, че… че се е удавила?
— Боя се, че е така. Изглежда се е удавила.
— Но защо? — младият мъж нададе отчаян вик. — Защо? Изглеждаше толкова щастлива тази сутрин! Говорехме си какво ще правим утре… Защо това желание да умре я обзе отново? Защо се измъкна така от леглото, без да каже дума, защо дойде тук, за да се удави? Какво отчаяние я бе обзело? Каква мъка? Защо не искаше да ми каже нищо?
— Не зная, Тим — прошепна тихо Ивлин. Наистина не зная.
— По-добре някой да повика доктор Греъм — каза мис Марпъл. — И някой ще трябва да се обади в полицията.
— Полицията? — засмя се Тим горчиво. — Каква полза от полицията?
— В случай на самоубийство полицията трябва да бъде уведомена — отговори мис Марпъл.
Тим бавно се изправи.
— Ще повикам доктор Греъм — каза той мрачно. — Може би… дори сега… ще може да направи нещо…
И той се запрепъва по посока на хотела. Ивлин Хилингдън и мис Марпъл стояха една до друга и гледаха мъртвото тяло. Ивлин поклати глава:
— Твърде късно е. Тя е съвсем изстинала. Трябва да е мъртва най-малко от около час… може би повече. Каква трагедия! Колко щастливи изглеждаха двамата с Тим… Но тя винаги е била неуравновесена, предполагам…
— Не — отговори мис Марпъл. — Не мисля, че е била неуравновесена.
Ивлин я изгледа с любопитство:
— Как така?
Луната, скрита зад облак, сега се показа и освети с ярка сребриста светлина разстланата във водата коса на Моли.
Мис Марпъл извика изненадано. Тя се наведе, вгледа се внимателно, след това протегна ръка и докосна златистата коса. После заговори на Ивлин Хилингдън със съвсем различен глас:
— Според мен по-добре е да се уверим напълно…
Ивлин Хилингдън я погледна изумено.
— Но нали сама казахте, че не бива да пипаме нищо…
— Да, така е. Само че луната не беше изгряла и не бях видяла…
Мис Марпъл посочи. След това много внимателно докосна русата коса и я раздели, така че да се видят корените й…
Ивлин извика стъписана.
— Лъки!
И след мига повтори:
— Не е Моли… Лъки!
Мис Марпъл кимна.
— Косата им беше почти еднаква на цвят… Разбира се, нейната беше боядисана и затова корените й са по-тъмни.
— Но тя е с шала на Моли!
— Беше й харесал. Чух я да казва, че иска да си купи същия. Очевидно го е направила.
— Значи… затова сме се заблудили…
Ивлин срещна погледа на мис Марпъл и млъкна.
— Някой… ще трябва да каже на мъжа й — каза мис Марпъл.
Последва кратка пауза.
— Добре. Ще отида да го намеря — каза Ивлин след това.
Тя се обърна и тръгна между палмите.
Мис Марпъл остана неподвижна известно време, след това неочаквано проговори:
— Е, полковник Хилингдън?
Едуард Хилингдън излезе от сянката на дърветата зад нея и застана до трупа.