Той се втренчи в мис Марпъл и млъкна.
— Слушай Джаксън и прави каквото ти кажа. Ще отидеш с тази дама, мис Марпъл. Ще отидеш, където ти каже и ще правиш точно каквото ти каже? Ще изпълняваш нарежданията й безпрекословно. Ясно ли е?
— Аз…
— Ясно ли е?
— Да, сър.
— А ако го направиш, никак няма да загубиш — продължи мистър Рафиъл. — Ще възнаградя усилията ти.
— Благодаря, сър.
— Хайде, мистър Джаксън — подкани го мис Марпъл и каза на мистър Рафиъл през рамо: — Ще кажем на мисис Уолтърс да дойде при вас. Накарайте я да ви помогне да станете и да ви доведе.
— Къде да ме доведе?
— В бунгалото на Тим Кендъл — отвърна тя. — Струва ми се, че Моли ще се върне там.
II.
Моли се изкачи по пътеката откъм плажа. Тя гледаше втренчено пред себе си и от време на време стенеше почти нечуто.
Изкачи се по стъпалата на верандата, отвори френския прозорец и влезе в спалнята. Лампата светеше, но в стаята нямаше никой. Моли отиде до леглото и седна. Остана там няколко минути, като от време на време слагаше ръка на челото си и се мръщеше.
След това се огледа боязливо наоколо, мушна ръка под дюшека и извади скритата там книга. Наведе се над нея и започна да разлиства страниците.
Тогава отвън се чуха стъпки на тичащ човек и тя вдигна глава. Бързо, с чувство на вина, скри книгата зад гърба си.
Запъхтян, останал без дъх, влезе Тим Кендъл. Когато я видя, изпусна въздишка на облекчение.
— Слава Богу! Къде беше, Моли? Търсих те навсякъде!
— Отидох край потока.
— Отиде… — той млъкна.
— Да, отидох до потока, но не можех да чакам там. Във водата имаше някой… жена… беше мъртва.
— Искаш да кажеш… Знаеш ли, помислих си, че си ти! Едва преди малко разбрах, че е Лъки.
— Не съм я убила аз, Тим! Наистина не съм. Сигурна съм! Ако я бях убила… щях да помня, че съм го направила, нали?
Тим се отпусна бавно на края на леглото.
— Не си… сигурна ли си в това? Не… Не, разбира се, че не си го направила! — Последното беше почти крясък. — Не мисли такива неща, Моли! Лъки се е удавила сама. Разбира се, че сама! С Хилингдън бяха скъсали! Отишла е и се е самоубила…
— Лъки не би направила такова нещо. Никога не би го направила. Но не съм я убила аз… Кълна се, че не съм аз!
— Скъпа, разбира се, че не си!
Тим я прегърна през раменете, но тя се измъкна.
— Мразя това място! Тук би трябвало да грее само слънце! И ми се струваше, че е така! Но не е! Има сянка… Голяма, черна сянка… И аз съм в нея… Не мога да изляза от нея…
Гласът й се превърна във вик.
— Тихо, Моли! За Бога, тихо!
Той отиде в банята и се върна с пълна чаша.
— Изпий това. Ще ти помогне.
— Н-н-н-е мога да изпия нищо… Зъбите ми тракат така…
— Можеш, скъпа. Успокой се. Ето така. — Той отново я прегърна и приближи чашата до устните й. — Ето така, изпий го.
Откъм прозореца се чу глас:
— Джаксън, иди и вземи тази чаша от ръцете му. — Мис Марпъл говореше силно и ясно. — Дръж я здраво и внимавай. Той е силен и в отчаянието си може да направи нещо непредвидено.
Джаксън имаше някои качества. Той изпитваше безмерна любов към парите, а работодателят му — човек с авторитет и влияние — му беше обещал пари. Освен това в резултат на тренировките, мускулите му бяха станали много силни. Не му беше работа да пита защо, а да действа.
Прекоси стаята само за миг. С едната си ръка улови чашата, която Тим държеше пред устните на Моли, а с другата стисна самия него. Леко извиване на китката и чашата остана в ръката му. Тим се обърна към него като обезумял, но Джаксън го държеше здраво.
— Какво, по дяволите… Пусни ме веднага! Да не си полудял? Какво правиш?
Тим се опита да се измъкне.
— Дръж го, Джаксън — каза мис Марпъл.
— Какво става тук? Какъв е този шум?
Подкрепян от Естер Уолтърс, мистър Рафиъл влезе през френския прозорец.
— Питаш какво става? — изкрещя Тим. — Твоят слуга е полудял! Загубил си е ума напълно, ето какво става! Кажи му да ме пусне.
— Не — намеси се мис Марпъл.
Мистър Рафиъл се обърна към нея.
— Обясни, Немезидо — каза той шеговито. — Все пак трябва да знаем за какво става дума.
— Бях много глупава — каза мис Марпъл. — Но вече не съм. Обзалагам се срещу безсмъртната си душа, че когато съдържанието на тази чаша, която той искаше да накара жена си да изпие, бъде изследвано, ще се окаже, че в нея има смъртоносна доза наркотик. Виждате ли, всичко е както в историята на майор Палгрейв… Жена, изпаднала в депресия се опитва да сложи край на живота си, а мъжът й я спасява навреме. Но втория път тя успява. Да, точно така. Майор Палгрейв ми разказва това, след това извади снимката, вдигна поглед и видя…