— Над дясното ти рамо — прекъсна я мистър Рафиъл.
— Не — поклати глава мис Марпъл. — Над дясното ми рамо той не е видял нищо.
— Как така? Нали ми каза, че…
— Казах, но съм се заблудила. Проявих невероятна глупост, просто не е за вярване. Само ми се е сторило, че майорът гледа над дясното ми рамо, че се е втренчил в нещо натам… но не би могъл да види каквото и да било, защото лявото му око беше стъклено…
— Сега си спомням — каза мистър Рафиъл. — Наистина имаше стъклено око. Бях забравил. Или съм престанал да му обръщам внимание. Искаш да кажеш, че не би могъл да види нищо, така ли?
— Разбира се, че е можел — възрази мис Марпъл. — Виждал е много добре, но само с другото си око. Можеше да вижда само с дясното си око. Значи е гледал към нещо или някого не вдясно от мен, а вляво от мен.
— А имаше ли някой вляво от теб?
— Да — отговори мис Марпъл. — Тим Кендъл и Моли седяха недалеч и правеха някакви сметки. На една маса край голям хибискус. И майорът вдигна поглед. Лявото му, изкуствено око беше изцъклено по посока на дясното ми рамо, но не с него, а с дясното си око той е видял един мъж седнал край хибискус… Лицето му се е сторило същото, разбира се, доста остаряло, но все пак същото като това на снимката. И също до хибискус. Тим Кендъл е чул какво разказва майорът и е разбрал, че го е познал. Така че, естествено, се е наложило да го убие. След това е трябвало да убие онова момиче Виктория, защото го е видяло да слага таблетките в стаята на майора. В началото Виктория изобщо не се е усъмнила, защото е съвсем нормално Тим Кендъл да влиза в стаите на гостите си, ако се наложи например, за да върне нещо забравено в ресторанта. Само че след смъртта на майора се е замислила, започнала е да задава въпроси и Тим е трябвало да се отърве от нея. Но най-важното убийство, което е планирал от дълго време, е сегашното… Той убива съпругите си…
— Какви безумни глупости са това… — изкрещя Тим Кендъл, но не успя да довърши.
Разнесе се силен писък — безумен и гневен. Естер Уолтърс се отскубна от мистър Рафиъл, като едва не го събори на пода, и изтича през стаята към Джаксън. Започна да го дърпа, но напразно.
— Пусни го! Пусни го веднага! Това не е вярно! Нито дума от този брътвеж не е вярна! Тим! Тим, скъпи, това не е вярно! Ти не би могъл да убиеш човек! Знам, че не би могъл! Че не би го направил. Всичко е заради тази ужасна жена, за която се ожени! Тя наговори куп лъжи за теб! Пълни лъжи! Всичките до една! Вярвам в теб! Обичам те и ти вярвам! Никога няма да се хвана на никакви лъжи… Ще…
Тогава Тим Кендъл изгуби контрол над себе си.
— Дяволите да те вземат, проклета кучко! Не можеш ли да мълчиш! Искаш да ме окачиш на въжето ли? Млъкни, чуваш ли! Затвори голямата си мръсна уста!
— Горката глупачка — каза мистър Рафиъл тихо. — Значи ето за какво било всичко това…
Глава двадесет и пета
Мис Марпъл използва въображението си
— Значи ето за какво било всичко това — каза мистър Рафиъл.
Бяха се усамотили с мис Марпъл.
— Значи тя е имала любовна авантюра с Тим Кендъл, така ли? — попита той.
— Едва ли е било само авантюра — отговори мис Марпъл оживено. — По-скоро романтично увлечение с надежда за брак в бъдеще.
— Така ли? И кога? След като жена му умре?
— Не мисля, че горката Естер Уолтърс е знаела, че Моли я очаква смърт — каза мис Марпъл. — Предполагам, тя е повярвала на приказките на Тим Кендъл… Че Моли е влюбена в друг мъж, който я е последвал тук, на острова… Изглежда е смятала, че Тим ще се разведе. Съвсем почтено и законно. Но го е обичала много.
— Е, това не е трудно да се обясни. Той е привлекателен тип… Но какво го е накарало да й обърне внимание…
— Мистър Рафиъл, вие знаете отговора, нали? — попита мис Марпъл.
— Е, мога да дам доста добро обяснение, но не мога да разбера откъде ти си научила. И как би могъл да разбере Тим Кендъл.
— Е, мога да обясня тези неща с помощта на малко въображение, макар че би било по-просто, ако ми кажете вие.
— Няма да ти кажа нищо. Ти ми кажи, след като си толкова умна.