— Струва ми се напълно възможно — започна мис Марпъл, — прислужникът ви Джаксън, както пролича и от думите ви, да има лошия навик от време на време да разглежда документите ви.
— Напълно възможно — съгласи се мистър Рафиъл. — Само че освен това, ако не се лъжа, казах, че сред тях не би могъл да намери нищо полезно за него. Погрижил съм се за това.
— Предполагам — каза мис Марпъл, — че е прочел завещанието ви.
— Да, да. Разбирам. Наистина имах копие от завещанието си.
— Казахте ми — продължи мис Марпъл, — казахте ми съвсем ясно и категорично, че в него няма нищо за Естер Уолтърс. Накарали сте я да повярва в това. А също и Артър Джаксън. И това е вярно, що се отнася до него. Не сте му оставили нищо, но сте оставили на Естер, макар и да не сте имали намерение да й съобщавате този факт. Нали съм права?
— Да, точно така е… Но не мога да си обясня как си разбрала.
— Е, начинът, по който настоявахте, че не сте й оставили нищо, беше достатъчно красноречив — обясни мис Марпъл. — Мога да кажа, че имам известен опит с хората, които лъжат.
— Предавам се — каза мистър Рафиъл. — Добре, права си. Оставих на Естер петдесет хиляди лири. Когато умра, смятах да я изненадам приятно. Предполагам, че след като е научил това, Тим Кендъл е решил да се освободи от сегашната си съпруга посредством подходяща доза едно или друго, и да се ожени за петдесет хиляди лири и Естер Уолтърс. И вероятно в подходящ момент е щял да се отърве и от нея. Но как е научил за тези петдесет хиляди лири?
— Казал му е Джаксън, разбира се — отговори мис Марпъл. — Двамата бяха доста близки. Тим Кендъл се държеше приятелски с него и предполагам, че за това не е имал никаква специална причина, просто му е бил симпатичен. А между другите клюки Джаксън му е споменал, че Естер Уолтърс ще наследи много пари, макар и да е в неведение за това, и дори, може би, че той самият се надява да я убеди да се омъжи за него, въпреки че досега опитите му да заплени въображението й са напълно безуспешни.
— Нещата, които си въобразяваш, изглеждат напълно правдоподобни — отбеляза мистър Рафиъл.
— Но аз проявих глупост — отговори мис Марпъл. — Голяма глупост. Всичко съвпадаше, наистина. Тим Кендъл е много умен, независимо че е морално деградирал. Беше много ловък в пускането на слухове. Половината от нещата, които чух тук, са тръгнали от неговата уста, предполагам. Говореше се за някакъв нежелан млад човек, за когото Моли щяла да се омъжва, но съм склонна да вярвам, че този млад човек е бил самият Тим Кендъл, макар и тогава да не е използвал това име. Родителите й вероятно са дочули нещо лошо за него, той е решил да се направи на обиден и да не се съгласи Моли да им го „покаже“ както му е редът. След това двамата са измислили малък заговор, който им се е сторил много забавен. В началото тя се е цупела и е тъгувала за него, но след това се появява някой си мистър Тим Кендъл, добре научил имената на множество стари приятели на родителите й и те го приемат с отворени обятия, като приятният млад човек, който ще накара дъщеря им да забрави непрокопсаника… Сигурно с Моли са се смели дълго над плана си. Както и да е, те са се оженили и с парите й са успели да купят този хотел от предишните собственици. Предполагам, че е довършил остатъка от парите й доста бързо. След това попаднал на Естер Уолтърс и възможността да се сдобие с още пари…
— А защо не ме пречука направо? — попита мистър Рафиъл.
Мис Марпъл се изкашля.
— Предполагам, че първо е искал да бъде напълно сигурен за Естер Уолтърс. Освен това… Искам да кажа… — тя замълча, леко смутена.
— Освен това си е давал сметка, че няма да се наложи да чака дълго — каза мистър Рафиъл, — а е очевидно, че би било по-добре да умра от естествена смърт. Нали съм толкова богат… Смъртта на милионерите е обект на много по-голямо внимание, отколкото смъртта на една обикновена съпруга, нали?
— Да, много сте прав — отговори мис Марпъл. — И всичките тези лъжи, които наговори… Да вземем само това, в което е успял да убеди Моли… Тази книга за душевните болести под дюшека й… Давал й е наркотици, които са предизвиквали у нея халюцинации и кошмари. Вашият Джаксън наистина знае нещичко за тези неща. Струва ми се, че е разпознал някои от симптомите на Моли и се е досетил, че са предизвикани от наркотици. И онзи ден отиде в бунгалото й, за да поогледа какво има в банята. Интересуваше го кремът й за лице. Може би си е спомнил старите легенди за вещиците, които се мажели с мехлеми, в които имало беладона. Беладоната, поставена в крем за лице, би могла да предизвика точно такъв ефект. Чувство, че летиш, халюцинации, загуба на представа за времето и загуба на съзнание. Не е чудно, че Моли се страхуваше. Усещала е всичките симптоми на едно сериозно душевно заболяване. Джаксън е бил на прав път. Може би идеята му е дошла благодарение на разказите на майор Палгрейв за индийките, които давали татул на съпрузите си.