— Това е дяволски добра шега! Ако само имаше представа на какво приличаше с този пухкав розов шал около главата! И да твърдиш, че си Немезида! Никога няма да го забравя!
Епилог
Времето напредваше и мис Марпъл очакваше самолета на летището. Доста хора бяха дошли да я изпратят. Семейство Хилингдън вече си бе тръгнало. Грегъри Дайсън беше заминал за някакъв друг остров и вече се носеше слух, че се е отдал на някаква вдовица от Аржентина. Сеньора Де Касперо се беше прибрала у дома.
Моли също беше на летището. Беше отслабнала и бледа, но беше успяла храбро да се пребори с последиците от разкритията и с помощта на един повикан от Англия помощник на мистър Рафиъл, някак си се справяше и с хотела.
— За теб ще е полезно да поработиш — беше й казал мистър Рафиъл. — Няма да имаш време да мислиш. Хубав хотел е този…
— Не мислите ли, че тези убийства…
— Хората обичат убийствата, когато всичко се изясни — увери я мистър Рафиъл. — Продължавай да се бориш, момиче, и горе главата. Недей да намразваш всички мъже само защото си попаднала на един нехранимайко.
— Говорите като мис Марпъл — каза Моли. — Тя непрекъснато ми повтаря, че един ден ще дойде мистър Праведник.
Мистър Рафиъл се усмихна при този спомен. Та, на летището бяха дошли Моли, пастор Прескът и сестра му, мистър Рафиъл и, разбира се, Естер — Естер, която сега изглеждаше състарена и по-тъжна, и към която мистър Рафиъл често проявяваше неочаквана доброта. Джаксън също беше на предна линия, уж зает с багажа на мис Марпъл. Напоследък усмивката не слизаше от лицето му — беше спечелил доста пари.
В небето се чу шум. Самолетът приближаваше. На това летище нещата бяха доста по-обикновени от другаде — нямаше „моля пътниците за еди-къде си да се насочат към изход 7“ или нещо подобно. Просто се излизаше от покрития с цветя навес и по асфалта се стигаше до самолета пеша.
— Довиждане, скъпа мис Марпъл! — каза Моли и я целуна.
— Довиждане, скъпа. Опитай се да ни дойдеш на гости някой път. — Мис Прескът стисна топло ръката й.
— За мен беше удоволствие да се запозная с вас — каза пасторът. — Повтарям поканата на сестра си с огромно удоволствие.
— Всичко хубаво, мадам — каза Джаксън. — И не забравяйте, винаги когато почувствате нужда от безплатен масаж, можете да ме потърсите. Аз съм насреща.
Единствено Естер Уолтърс се обърна леко настрани, когато дойде ред да се сбогува с нея. Мис Марпъл не настоя. Последен беше мистър Рафиъл. Той пое ръката й и каза:
— Ave Caesar, nos morituri te salutamus.
— Боя се — отговори мис Марпъл, — че не зная много латински.
— Но разбра какво ти казах?
— Да.
Тя не добави нищо повече. Знаеше много добре какво й е казал мистър Рафиъл.
— Беше удоволствие, че се запознах с вас — каза тя.
След това прекоси пистата и се качи на самолета.