Загледа се развеселена в една снежнобяла ангелска риба, която бе заета да гълта издигащите се нагоре мехурчета въздух. За да позабавлява клиентите си, Лиз бодна с пръст друга малка женска. По-едрият войнствен мъжки се спусна с отворена уста към пръста й, после се прилепи до своята собственост. Вдясно забеляза как от дъното нагоре се изстреля пясък и размъти водата. Тя направи знака за внимание и посочи плоския, подобен на чиния скат, който отплува настрани, раздразнен от нашествениците.
За да се перчи, новоизлюпеният съпруг правеше някакви пируети пред погледа на младата си жена. Добили вече малко увереност, членовете на групата се поразпръснаха. Само охраната на Лиз и боязливият американец се държаха през цялото време на ръка разстояние от нея. През прекараните под водата тридесет минути тя обикаляше групата и наблюдаваше всеки един поотделно. В края на урока беше доволна, че клиентите й знаят за какво са си дали парите. Това се потвърди и когато изплуваха.
— Превъзходно! — на палубата се покатери английски бизнесмен, който идваше за първи път в Мексико. Лицето му беше силно почервеняло от слънцето, ала той изглежда нямаше нищо против. — Кога слизаме пак? Лиз се засмя и помогна на останалите да се качат.
— Времето под вода и навън трябва да е балансирано, поне съизмеримо. Но ще се гмуркаме още.
— Какво беше онова раздърпано рошаво нещо? — попита друг. — Приличаше донякъде на храст.
— Това е горгона, по името на митологичните същества горгони, за които сте чували — тя свали акваланга си и разкърши гръб. — Ако си спомняте, косата им представлявала съскащи във всички посоки змии. Камшичестата горгона има гъвкава скелетна структура и се огъва като змия от течението.
Имаше още въпроси и още отговори. Лиз забеляза, че младият американец, който се бе държал неотлъчно до нея, сега седеше настрани сам и се подсмихваше. Тя заобиколи струпаната на палубата водолазна екипировка и отиде при него. Отпусна се редом.
— Справихте се много добре.
— Тъй ли? — той изглеждаше малко като замаян. — Хареса ми — сви рамене, — ама трябва да призная, че се чувствах по-добре, като ви виждах наблизо. Вие със сигурност знаете, какво правите.
— Защото съм го правила безброй пъти.
Младежът се облегна назад и свали ципа на водолазния си костюм до кръста.
— Не искам да любопитствам, обаче се чудех, американка сте, нали?
И преди й бяха задавали този въпрос. Лиз приглади мократа си коса. — Да.
— А откъде?
— Хюстън.
— Стига бе! — грейнаха очите му. — Гледай ти, аз пък учех в Тексас. В университета.
— Сериозно? — лекото вълнение, което инак рядко я спохождаше, и сега отмина бързо, както се беше появило. — Аз също. За кратко.
— Колко е малък светът! — възкликна доволно той. — Тексас ми харесва. Имам приятели в Хюстън. Надали познавате семейство Дрескот?
— Не.
— Е, да, наистина, Хюстън не е типичното малко американско градче — младежът протегна кльощавите си крака, които бяха няколко степени по-бледи от ръцете му, ала вече взели и те да хващат тен. — Значи сте учили в тексаския университет?
— Точно така.
— И какво?
Тя се усмихна и устреми поглед към водача.
— Морска биология.
— Подходящо.
— А вие?
— Счетоводство — той отново се ухили лъчезарно. — Много суха материя. Затова, като мине времето на данъците, си взимам отпуск и винаги ходя някъде на открито.
— Може да се каже, че изборът на мястото в случая е крайно сполучлив. Готови ли сте за ново гмуркане?
Младежът си пое дълбоко дъх, уж да събере смелост и да се престраши.
— А-ха. Хей… Вижте, какво ще кажете да пийнем по нещо, когато се върнем?
Беше мил и привлекателен по един приятен, ненатрапчив начин. Лиз му се усмихна извинително и стана.
— Звучи примамливо, но съм затрупана до гуша с работа.
— Аз съм тук за две седмици. Може би някой друг път?
— Може би. Хайде сега да проверим екипировката.
Когато лодката стигна брега, денят преваляше. Клиентите й, повечето доволни от себе си, се разотидоха — някои да се преоблекат за вечеря, други да полежат на плажа или да побродят наоколо. Само малцина още се въртяха край лодката, сред тях бодигардът й и счетоводителят от Тексас. Мина й през ум, че бе малко рязка с него.
— Дано да ви е харесало, господин…
— Трайдънт. Ала по-добре Скот. Хареса ми. Няма да е зле пак да опитам.
Тя му се усмихна и взе да помага на Луис и останалите от хората й да разтоварят лодката.
— Ние сме на разположение.
— Вие… Ъ-ъ, давате ли частни уроци?