— Имам чувството, че ти си го сторила преди много време.
— Да. И не съжалявам.
Така си е, помисли Джоунъс. Не беше жена, която се тръшка и окайва.
— И не би го променила, нали?
Лиз продължи да сипва яденето в дълбоки чинии.
— Да променя кое?
— Ако можеше да се върнеш единадесет години назад и да поемеш по друг път, не би го направила.
Тя остави черпака и се обърна. Той виждаше отраженията на свещите в очите й. Виждаше силата, която женствената външност и полумракът не можеха да скрият.
— Това означава, че би трябвало да се откажа от Фейт. Не, не бих го направила.
Щом остави чиниите на масата, Джоунъс хвана ръката й.
— Възхищавам ти се.
Лиз се смути.
— За какво?
— Че си точно такава, каквато си.
Осма глава
Никакво възторжено многословие, никакви любовни уверения нямаше да й подействат по-силно. Пък и тях една прозорлива жена със сигурност би подминала без особено внимание. Не бе свикнала на ласкателства, но едно такова искрено и просто одобрение беше нещо различно. Навярно поради светлината на свещите, виното, уютната атмосфера в малката кухня на празната къща, тя изпитваше някаква задушевна близост, беше й приятно и спокойно с него. Без да го съзнава, се оказа обезоръжена.
— Не мога да съм друга.
— Можеш, разбира се, ала се радвам, че не си.
— А ти какъв си? — попита Лиз и седна до него.
— Тридесет и петгодишен адвокат, който току-що разбира, че е пропилял доста време — Джоунъс вдигна чашата си и я чукна в нейната. — За хубавото, което го има.
Макар да не бе сигурна, че го разбира, тя пи, после започнаха да се хранят.
— Това чудо може да се използва за самолетно гориво — пъхна той отново лъжица в ароматното, пикантно чили. — Страхотно е!
— Не е ли прекалено люто за стомаха на един янки?
— Моят стомах на янки ще се справи. Слушай, учудвам се, че не си отворила ресторант при положение, че можеш да готвиш така.
Нямаше да е истинска жена, ако този комплимент не й достави удоволствие.
— Обичам повече морето, отколкото кухнята.
— За това спор няма. Та, значи, усвоила си тези умения, докато си работила в хотела?
— Да. Хранехме се там. Готвачът често ми показваше колко слага от това, колко от онова. Беше много мил — спомняше си Лиз. — Повечето от хората бяха мили.
Джоунъс искаше да знае всичко — подробностите, чувствата, преживяното. И разбираше, че ако иска да ги узнае, трябва да пита предпазливо.
— Колко дълго работи там?
— Две години. Загубих броя на леглата, които съм оправила за това време.
— После подхвана собствен бизнес?
— После се залових с магазина за водолазна екипировка — тя взе една препечена филийка и я счупи на две. — Беше рисковано начинание, но единственият правилен начин.
— Как се оправяше? — той изчака да го погледне. — С дъщеря ти?
Лиз сякаш се отдръпна вътрешно. Долови го по гласа й.
— Не разбирам какво имаш предвид.
— Чудя ти се — Джоунъс говореше кротко, тъй като знаеше, че тя никога нямаше да се поддаде на натиск. — Колко жени биха се справили с това, с което ти си успяла? Сама, бременна, принудена да изкарва прехраната си.
— Толкова ли необичайно изглежда? — усмихна се Лиз. — Начини има най-различни, не е ли така?
— Повечето биха избрали друг.
Тя кимна в знак на съгласие.
— Друг нямаше да е правилният за мен — Лиз отпи от чашата и мисълта й се върна назад, в миналото. — Беше ме страх. Отначало доста, ала все по-малко и по-малко с течение на времето. Хората бяха много добри към мен. Можеше нещата да се стекат и инак, ако не бях имала късмет. Чистех стая 328, когато започнаха родилните болки — погледът в очите й се стопли, като че виждаше нещо прекрасно. — Помня, че държах куп хавлиени кърпи в ръка и си мислех: „Божичко, започна се, а съм почистила само половината от стаите.“
Тя се засмя и отново хвана лъжицата. Яденето в чинията на Джоунъс изстиваше.
— Работила си до самото раждане на детето?
— Естествено. Бях здрава.
— Познавам мъже, които си взимат ден отпуск, ако трябва да си направят пломба на зъба.
Лиз пак се засмя и му подаде препечения хляб.
— Навярно жените приемат нещата по-спокойно и се справят по-лесно.
Само някои жени, помисли той. Само някои изключителни жени.
— А след това?
— След това отново ми провървя. Една от жените, с които работех заедно, познаваше сеньора Алдерес. Когато Фейт се роди, най-малкото й дете тъкмо бе навършило пет. През деня тя се грижеше за Фейт, тъй че аз можах веднага да се върна на работа.
Филията се натроши в ръцете му.
— Трябва да ти е било трудно.
— Трудното се състоеше в това, да оставям всяка сутрин бебето, но сеньората се отнасяше чудесно и с Фейт, и с мен. После намерих тази къща. Както и да е, нещата се нареждаха едно след друго. Отворих магазина за плувни принадлежности.