— Вътре ли искаш да говорим? — попита и взе да се качва по стълбите. — Или тук?
— Джоунъс, не зная защо си се върнал, но…
— Знаеш, разбира се. Не си глупава.
— Няма за какво да говорим.
— Добре.
Той бързо прекоси делящото ги разстояние. Лиз не се възпротиви, макар да си повтаряше наум, че трябва. Остави се в обятията му. Отвърна на жадната му целувка без колебание и за миг, само за миг, всичко в света отново си дойде на мястото.
— Щом не искаш да говорим, влизаме вътре и ще се любим, докато не погледнеш на нещата малко по-ясно.
Тя опря ръце на гърдите му и се отдръпна.
— Виждам ги достатъчно ясно.
— Обичам те — каза Джоунъс.
Почувства я как трепна, видя радостното пламъче в очите й. После Лиз ги извърна встрани.
— Джоунъс, това е невъзможно.
— Грешиш. Напълно възможно е — всъщност, то вече е факт. Истината, Лиз, е, че ти имаш нужда от мен.
Тя присви очи.
— Сама се грижа за това, което ми е нужно.
— Точно затова те обичам — отвърна той просто, с което я накара да свие платна.
— Джоунъс…
— Да не смяташ да ми разправяш, че не съм ти липсвал? — Лиз отвори уста, ала пак я затвори, без да продума. — Така, дотук ясно. А сега ще отречеш ли, че през последните две седмици си прекарала не една безсънна нощ в мисли за това, което се случи между нас? Смяташ ли да стоиш тук, да ме гледаш и да твърдиш, че не ме обичаш?
Никога не й се бе удавало да лъже добре. Обърна се и прилежно разстла кърпата върху перилото на верандата.
— Джоунъс, не мога да се оправя в живота, ако изхождам само от чувствата си.
— Оттук нататък можеш. Хареса ли ти подаръка, който Фейт ти донесе?
— Какво? — тя се обърна с недоумение. — А, да, разбира се.
— Чудесно — той извади от джоба си малка кутийка. При блясъка на диаманта Лиз неволно понечи да скрие ръка зад гърба си, ала Джоунъс я хвана и решително нахлузи пръстена. — Този път е официално.
Тя не смееше дори да го погледне. Не искаше. Но не се сдържа. Диамантът беше във формата на капка, прозрачен и чист като сълза.
— Това е безумие — промълви, ала не й стигнаха сили да го свали. — Ти си луд.
— Ще се омъжиш за мен — хвана я той за раменете и я опря в парапета. — Това не подлежи на обсъждане. След което има няколко възможности. Аз напускам работа и оставам на Косумел. Ти ме издържаш.
Лиз изпръхтя.
— Сега вече наистина откачи.
— Не ти харесва. Добре, на мен също. Другият вариант е — ти идваш с мен във Филаделфия, аз те издържам.
Тя вирна глава.
— Нямам нужда някой да ме издържа.
— Чудесно. За първите две възможности сме на едно мнение — Джоунъс прекара ръце през косата й и откри, че съвсем не бе въоръжен с безгранично търпение, както си мислеше. — Тъй, по-нататък. Ти се връщаш в Щатите. Взимаме карта, затваряш очи и посочваш място. Където уцелиш, там ще живеем.
Лиз се отдръпна и закрачи напред-назад.
— Не може по този начин да уреждаме живота си — но част от нея започваше да вярва, че могат. — Нима не съзнаваш колко е неразумно? — попита повече себе си, отколкото него. — Ти имаш своята кариера. А аз своята работа. Никога няма да бъда подходяща съпруга за човек като теб.
— Ти си единствената подходяща съпруга за такъв като мен — пак я сграбчи за раменете. Не, съвсем не бе толкова търпелив. — По дяволите, Лиз! Единствената си. Ако бизнесът е толкова важен за теб, запази го. Нека Луис да го ръководи тук. Можем да идваме по пет-шест пъти в годината. Ако искаш, започни някъде другаде. Ще идем във Флорида, Калифорния, където пожелаеш и където имат нужда от добро плувно снаряжение. Или… — Той млъкна, за да се увери, че го слуша внимателно. — Можеш да се върнеш в колежа.
Видя всичко в очите й — смайване, блян, отказ.
— С учението е свършено.
— Друг път е свършено! Погледни се — точно това искаш! Задръж магазина, отвори друг, десет други, ала дай нещо и на себе си!
— Беше преди повече от десет години.
Джоунъс изви вежда.
— А не каза ли веднъж, че за нищо не съжаляваш?
— Да, но да се върна сега, след всичкото това време…
— Страх ли те е?
Тя сведе очи.
— Да.
Той се засмя доволно.
— Жено, през последните няколко седмици извървя пътя до ада и обратно. А сега се боиш от някакви си уроци?
Лиз въздъхна и се извърна.
— Може да не се справя.
— И какво от това? — извъртя я обратно Джоунъс. — Какво, ако се препънеш? Аз ще бъда до теб, ще падаме заедно. Време е да поемеш някакъв риск, Лиз. Заради двама ни.
— Господи, как искам да ти повярвам — тя сложи ръка на бузата му. — Искам. Обичам те, Джоунъс. Толкова много.