Пътят се простира пред нас бял и бавно се изкачва. Зад облаците са показва луната — червена и тъжна. Постепенно се смалява и изсветлява и докато стигнем до американското гробище преди Роман е вече сребърна. Четиринадесет хиляди кръста светят слабо на бледата светлина. Четиринадесет хиляди кръста в редици един зад друг — да те заболят очите — толкова изумително прави са, вертикално, диагонално. Под всеки има гроб. На всеки — надпис: Хърбърт К. Уилямс, I лейтенант, химическо поделение, Кънектикът, 13. Септ. 1918 — Албърт Питърсън, 137-ми пехотен, 35. Див., Северна Дакота, 28. Септ. 1918 — четиринадесет хиляди — бяха двадесет и пет хиляди. Убити при атаката на Монфокон, убити няколко седмици преди мира. Само едно гробище за толкова много. Навсякъде, на стотици места, са другите, белите дървени кръстове на французите, черните на немците.
Един самотен човек върви насам-натам по широкия главен път сред четиринадесетте хиляди кръста, насам-натам. Това е по-потискащо, отколкото ако всичко беше спокойно. Карл го тегли натам.
В градовете децата играят на площадки. Около тях има магазини, къщи, черковни дворове, вестници, шум, викове, улици, светът; но те си играят, вглъбени в обикновените им игри, играят като навсякъде по света.
— Деца — казва Карл и в тъмнината не се вижда какво става с него, — децата навсякъде са еднакви, нали? Децата още нищо не разбират…
И докато още размишлявам и го поглеждам, той се обръща към мен:
— Хайде, човече, защо стоим тук? — и обръща глава и до края на пътуването гледа напрегнато през прозореца.